Гласуване за най-добра книга от „Библиотека Галактика“

"Защо гласуване? Защото поредицата е вероятно най-значимата и със сигурност най-интересна в българския литературен свят от 80-те години на миналия век. Уникална в естетическо и предизвикателна в идейно отношение, тя е не просто отражение на динамичния по онова време фантастичен жанр, но и смел за времето си опит да се изгради картина на странното и другото. Точно затова и „Библиотека Галактика“ е първата вселена, към която „Сборище на трубадури“ насочва изследователския си телескоп с цел да хвърли светлина върху историята на фантастиката и фендъма у нас."

Повече: http://trubadurs.com/2017/06/06/nay-dobra-kniga-ot-biblioteka-galaktika-glasuvane-20170606/

Библиотека Хипертекст

"Библиотека Хипертекст е онлайн платформа за публикуване на кратки разкази, която се разработва в партньорство между онлайн списанията ShadowDance и Сборище на трубадури и прилага за пръв път в България модела на западната жанрова периодика.
Основната цел на платформата е да насърчим редовното писане на нови произведения, като отворим вратите си за целогодишно приемане на кратки ръкописи. Бягайки от вече установената конкурсна схема по нашите литературни ширини, целим да премахнем както непрозрачността, така и неравностойните отношения между “журито” и “кандидатите”, в които личният контакт и дискусията често изцяло липсват...

...Отделно от публикацията на разказа, която ще се случва на разменни начала на страниците на ShadowDance и Сборище на трубадури, читателите ще могат да открият в Библиотеката също така представяне на автора, интервю с него или нея, както и различни други материали, свързани с жанра и творческото писане. Амбицията ни е да превърнем Библиотека Хипертекст в едно от основните места, където начинаещите и не само автори на фантастика да намират по нещо интересно за себе си и за професионалното си развитие."

ПОВЕЧЕ: http://trubadurs.com/biblioteka-hypertext/

Защо пишете? - Уилям Гас

Пиша, за да обвиня човечеството. Макар че не очаквам моят обвинителен акт да привличе множество читатели, нито пък да бъде взет присърце. Глупаво би било да вярвам, че горката дума ще промени дори едно-единствено отношение или ще предизвика дълбокото разкаяние на нечия съвест. не съм в състояние да погълна толкова храна, че като повърна да залея цялата земя. Изливането на яростта може да е причина за писане, но тя не е моята. За мен писането във всички свои форми и прояви е също тъй измамливо и трудно, какъвто е самият живот и както него това занимание не носи утеха. Остава резултатът. Но какъв е резултатът от живота? Шепа тор. Какъв е резултатът от писането? Потъмняла хартия. И все пак пиша, защото живея с надеждата, че един ден, върху една или друга страница от моите книги, думете сами ще си намерят компания, която им подхожда - ако не за вечността, поне за няколкото летливи мига. Обичам да си представям как някои от тези думи се държат за ръце и се топлят едни други в чернотата.
Да извърша добре дори нещо дребно, да добавя поне следа от честност и доблест в този безчестен и безстойностен свят - това е единствената ми крехка утеха. В сянката на злокобното бъдеще пред нас тези трошички красота не могат да оцелеят; и все пак ще действам според повелята на моя дълг; това е удовлетворението ми - горичово като сол.

*Чела съм някакви откъси и други откъслечни неща от Уилям Гас. Не знам защо няма цяла книга издадена на български.

"Of the colors, blue and green have the greatest emotional range. Sad reds and melancholy yellows are difficult to turn up. Among the ancient elements, blue occurs everywhere: in ice and water, in the flame as purely as in the flower, overhead and inside caves, covering fruit and oozing out of clay. Although green enlivens the earth and mixes in the ocean, and we find it, copperish, in fire; green air, green skies, are rare. Gray and brown are widely distributed, but there are no joyful swatches of either, or any of exuberant black, sullen pink, or acquiescent orange. Blue is therefore most suitable as the color of interior life. Whether slick light sharp high bright thin quick sour new and cool or low deep sweet dark soft slow smooth heavy old and warm: blue moves easily among them all, and all profoundly qualify our states of feeling."
"On Being Blue: A Philosophical Inquiry" by William H. Gass

https://www.theguardian.com/books/2014/mar/15/william-h-gass-being-blue-brian-lists-dillon

Защо пишете? - Кобо Абе, Реймънд Карвър и Хосе Доносо

Кобо Абе
Тъй като не произтича от логиката, този въпрос без съмнение се отнася до етиката. На логическо равнище въпросът е Мьобиев възел, който сам по себе си съдържа отговора. За писателя творчеството е не само резултат на съзнателен избор, то е начин на живот. Въпросът "защо" е съставка на "живота" и така не можем да намерим причина и за акта на писането.
И все пак от гледна точка на етиката това е въпрос, който разбужда известна носталгия. Безспорно навремето е съществувал период, изпълнен с надежди, когато този въпрос е бил възможен (независимо от възможността да му бъде намерен отговор). Но преминавайки през епоха, която тежи като непосилно бреме, писателят позна разочарованието и стана по-скромен. Щом ще танцуваме танц със смъртта, нека поне го танцуваме както трябва. В бляна си въображаемият пътник, който прекосява границата, бленува…

Реймънд Карвър
От осемнадесетгодишна възраст не съм знаел, нито съм изпитвал желание да върша нещо друго. А минаха двадесет и седем години, откакто бе отпечатано първото ми стихотворение в някакво затънтено литературно списание. Оттогава в моя живот се случиха огромни промени и изненадващи превратности. И макар някои от преживените трансформации да ме белязаха неизличимо, даже пагубно, единствената универсална константа в живота ми се оказа желанието, колкото и приглушено на моменти, да продължавам да пиша.
Що се отнася до "защо", трудно ми е да отговоря. Да приемем, че ми се иска да вярвам, че съм видял неща и съм преживял мигове, които никой не е виждал, нито преживял. И те са събудили у мен желанието да предоставя на хората свидетелствата си за познатите само на мен случки, личности и ситуации.
Не изпитвам необходимост да изблъсквам с лакти други писатели, за да наложа своето виждане за света. Който желае, може да го възприеме, който не – да го отмине; място има за всички… Едно от изумителните неща, когато сме вглъбени в акта на създаването, в процеса на измислянето, е това, че не е нужно да започва с разрушаването на нещо друго. За мен е по-интересно да постигна да чувам, отколкото да ме чуват.
И, разбира се, днес писането ми е вече навик и малко опиат. В най-дълбоката си същност впрочем то се свежда до навика. Защото колкото и да е силно желанието ми да мисля, а писането да се родее с просветлението, духа и метафизиката, аз не мога да твърдя, че тези величествени подбуди, макар и неосезаемо, поддържат деен импулса ми за творчество.
Сигурно е само едно: че обичам да пиша. Докато създавам стихотворение, разказ или есе, изпитвам радост, ликуване, а след приключването – понякога и удоволствие. Ключовете думи според мен все пак са радост и ликуване. Те идват от удивлението, че просто си способен да го правиш и че след толкова години все още го желаеш. Резултатът винаги ме учудва, а понякога и приятно изненадва. Удовлетворението, ако изобщо дойде, идва след това и като усещане не тъй силно. Всеки път, когато завърша и публикувам книга, си казвам, че може би това е краят, последната…
Мога ли да си представа живота, неподчинен изцяло на писането? Да. Ако чувствам, че нямам какво да кажа.

Хосе Доносо
Пиша, за да узная защо пиша. За да узная как действам и да се усетя в пълно съзвучие с този тайнствен апарат, който ми позволява да виждам, да чувствам, да опознавам и който ме свързва с хората и с историята: езика. Казано иначе, за да повярвам, че ме е свързал с тях. Ако се боря с езика, ако го извивам, играя и танцувам с него, постепенно в дълбините му ще започна да виждам образи, за които ще мога да кажа: ето ме, ето другите, ето думите, ето езика. Никоя друга дейност – тъй като съм с ограничени възможности – не е в състояние да ми предостави подобен опит. Затова този тъй важен въпрос е в сърцевината на живота ми: да изживея своята пълна с ярост и цветове връзка с думите и със структурите, които образуват, за да ми разкрият те моя образ такъв, какъвто се вписва в света. Езикът е всичко, което притежавам, за да се докосна до хората и събитията; той е онова, което, придобивайки моята форма, я определя, създава и владее, той е моят пол, моето тегло, моето дело, делото на другите, пространството–средоточие на целия ми опит. Пиша вече от тридесет години всеки ден, през цялото време, дори когато не пиша, и все така нищо не зная нито за себе си, нито за другите химери. Но резултатът няма значение, щом оставам свързан с този инструмент езика, тъй като само така мога да усещам, че малкото пространство съществува, то е в мен и скоро ще угасне: смъртта е отсъствие на слово.


*Препоръчвам "Жената от пясъците" от Кобо Абе, също и "Чуждо лице", макар че втората прочетох малко с усилие. Вероятно ще я препрочета.

Защо пишете? - Мишел Турние и Маргьорит Дюрас

Мишел Турние
Защо пишете? На този въпрос Балзак е отговорил: за да стана богат и известен. Други сто на сто ще отговорят: защото тази дейност е необходима за собственото ми психическо равновесие и бих писал дори ако книгите ми не се издават. Това са двата крайни отговора. Що се отнася до мен, бих отговорил: за да бъда четен. Смятам себе си за занаятчия, който затворен в стаята си, изработва една вещ, предназначена за продан – една книга. Книгата е творение, което преминава през два етапа: на първия етап измислям един сюжет и героите. На втория етап към тях пристъпва читателят и продължава създаването им, като сам става съзидател. И тъй като всяко творчество поражда радост, за мен радостта е двойна. Радостта от това, че създавам, и радостта, че предоставям възможност на своите читатели да създават. Запалвам един огън у себе си, който ми носи светлина и топлина. Но също така аз го разпространявам и наблюдавам милионите малки пламъчета в умовете и сърцата, които трепкат по цялата земя благодарение на моите книги. В Монтьо (департамент на Гар) посетих фабриката за фойерверки "Руджери". В малките постройки, леки като перца – готови да излетят при най-малката искра - наблюдавах как странни химици смесват и сипват в тубички многоцветни прахове, които щяха по-късно и на най-различни места да се превърнат в ракети, слънца и бенгалски огньове. Писателят много прилича на тях.

Маргьорит Дюрас
Тъкмо на тази тема – писането – журналистите от вестниците ме заливаха с въпроси. Опитвах се да им отговарям учтиво, но в действителност нямах какво да им кажа. Не зная, пък и никога не съм знаела какво точно представлява тази странна дейност. Мисля, че тя ще бъде прекратена през 2027 година. Ще изчезне изведнъж и никой повече няма да пише.

:)

*Много ми харесаха думите и на двамата. От Маргьорит Дюрас не съм чела нищо, само съм гледала "Хирошима, моя любов".

Защо пишете? - Макс Фриш и Хайнрих Бьол

Макс Фриш
Най-простият отговор е отговорът на Фокнър: за да си печеля хляба. Това е въпрос за мотивите, а много от тях вървят успоредно един с друг. На първо място мотивът за играта: както децата си играят в пясъка или с телена жица, която едно дете си намира и изпитва удоволствие да я огъва. Друг мотив би бил "да нарисувам дявола на стената", като по този начин изтласквам тревогата си, отчаянието, грижата. Праисторическите художници приковават към стената животното, от което се страхуват. В литературата са описани много самоубийства, а писателите невинаги са се самоубивали. Изобразяването на нещо ви позволява да не го извършите.
Друг мотив: във въображаемия свят се осъществява желание, което в действителността не може да се осъществи. В детството си бях обладан от мисълта, че ако успея да си представя с подробности едно момиченце на моята възраст, то ще ми принадлежи. Нищо не се получи.
Трети: преживяваме света като непрестанно изплъзващ се и искаме да го задържим. Вероятно този мотив е от най-древните. Когато съм на някое място, което вече няма да видя, аз го описвам. Така задържам нещо, което съм преживял.
Четвърти: желанието и необходимостта от общуване.
И накрая, мотивът за отговорността към обществото.

Хайнрих Бьол
Обичам да пиша, изпитвам радост да изграждам. Сюжетът, съдържанието, посланието се раждат от всичко, което преживя моето поколение. В някакъв смисъл съдържанието ми е дадено наготово, то винаги идва като подарък. Което не означава, че сюжетът е нещо повече – подаръкът е винаги нещо хубаво. Ала читателят трябва да "завоюва" този подарък (ако си послужа с една малко по-патетична дума), да го постигне по принудителен път, тоест той е принуден да приеме формата, да проникне в нея: както формата, така и съдържанието го изискват. Но повече от всичко писането е просто желание да сътвориш нещо.

*Препоръчвам "Хомо Фабер" и разказите на Хайнрих Бьол.

Защо пишете? - Пол Теру

Пиша, за да си доставя удоволствие, както и за да постигна чувство за ред и за пълно осъществяване. Аз намирам себе си за невротизиран, напрегнато-тревожен и пренебрегнат. От момента, в който се научих да чета, изпитвам усещането, че в своята писмена форма думата представлява редът и придава яснота на света; а откакто се помня, гледам на себе си като на непълноценен: неудовлетворен, объркан, социално безпомощен, без пари, без перспектива. Тези напрежения и неврози са ми дали чувството за хумор: винаги съм бил добър мим, нещо като вентрилог, възприемчив съм и съм впечатлителен. Когато прописах (на шестнадесет години), изживях изненада и радост, каквито изпитвам и днес, когато съм доволен от написаното. Разбира се, не трябва да забравяме и социалното измерение на творчеството – единствено то може да ми помогне да оцелея в този разрушителен и алогичен свят. И ред други неща също се превръщат в гориво за писането: гневът, ревността, любовта, силните чувства, страстта и дори жаждата да си дадеш втори шанс. Защото литературата ни дава този втори шанс, който животът ни отказва.
Но пиша най-вече за да доставям удоволствие на себе си и продължавам да пиша, защото мога да изпитвам това удоволствие. Никога не съм се терзал пред белия лист, никога писането не ми е носило страдание. За мен то винаги е било равнозначно на удоволствието, свободата, освобождаването. Когато някои мои близки приятели ми разказват как писането ги измъчва, как то е наказание, чистилище за тях, аз мълча, защото, ако проговоря, ще излезе, че съм някакъв самодоволен тип. Не обичам да говоря за писането, не ми е приятно да отговарям на въпроса ви: да пиша за акта на писането, не ми носи наслада. Освен това страдам от суеверието, че издаването на собственото удоволствие носи нещастие. Да не се спираме надълго колко лошо е за един писател да разнищва причините, поради които пише. Сигурен съм, че моето занимание със словото произхожда от моята самота. Повечето писатели са болнИци, успели да превърнат недъга си в достойнство: тъкмо защото сме болнИци, ние сме станала търсачи.
И накрая заради паметта. Убеден съм, че тя е тайният дар и тайното проклятие на всички писатели. При едно глупаво същество паметта е състрадателна и оставя забравата да я надделее; при писателя паметта не престава да шепти, да повтаря. Тя отприщва онова силно желание, което ни тласка да пишем и което само писането може да утоли.
Има, естествено, и други причини. Но отговорът на въпроса "защо пишете" се крие в самата работа на писателя, ако той струва нещо. Очевидно, че ако писателят е лош, подбудата за неговото писане остава загадка, въпросът – без отговор, а написаното не насочва. Затова, когато ме запитат нещо от този род, изкушавам се да отвърна: "Нима моите произведения не издават защо?"

*Откъс от "С призрачния влак през Ориента".

Защо пишете? - Джон Ървинг и Алън Гинсбърг

Джон Ървинг
Романът е дебнене на неизбежното в потайните недра на една история, дебнене на много жертви или на една. Който мисли, че всичко е неочаквано и се дължи на случайността, никога няма да стане романист; който не търси сред различните персонажи онези от тях, които са жертви, също няма да стане романист. В един разказ дори случайното трябва да се появява като неизбежно. Във всички важни истории, разказани от човечеството, величавите моменти са неизбежни; да знаеш за какво говориш (преди да си проговорил), означава да познаваш елементите на неизбежното в разказа. Персонажите жертви, белязаните от съдбата (за разлика от другите, които ще преживеят всичко) са двигателят на разказа. Да се чете днес роман, в който няма нито една жертва, е обидно спрямо страданията на хората жертви. Без проливане на кръв, без насилие, без поне раздяла или траур романът просто е банално развлечение. При това съвсем не принизявам развлекателното: романът трябва да развлича. Трябва да бъде болезнен. И развлекателен.
Самюел Джонсън е казвал, че пише, за да развлича и нравствено да възпитава своите читатели; разбира се, не може и да бъде другояче. Нравственото възпитание се преглъща много по-лесно от читателите, ако едновременно с това ги развличат. Но не трябва да липсва нито едното, нито другото. Аз пиша, за да изпълня и двете предназначения: да формирам и да развличам. Нашият занаят е да разкриваме. Ние разкриваме, че животът е неизбежен, че следователно имаме дълг към този живот – да го живеем внимателно, разумно, изпълнени със загриженост, да дебнем неизбежното в него, за да предвидим гибелните събития и по този начин може би да избегнем бедствията. Ние разкриваме още и проявленията на жертвата, вътрешни и външни. Това ни помага да разпознаем жертвата в самите нас, преди да е връхлетяла катастрофата.
Отнасям се към своите читатели като към деца, на които безброй пъти трябва да се показва колко опасен и крехък е светът. На мен ми прави дълбоко впечатление появата на всяка романова творба. Намирам го за също тъй значимо, както излизането на дете от майчина утроба, и не по-малко знаменателно: "Внимавайте, поемете го добре!" Книгата се отличава от детето само по едно – че показва онова, което може да стане, ако не се внимава. За урок на децата.

Алън Гинсбърг
… Пиша стихове, защото обичам да пея, когато съм сам…
Пиша стихове, защото в главата ми живеят галактики от мисли – 10 000, ако трябва да съм точен…
Пиша стихове, защото няма причина, няма "защо".
Пиша стихове, защото няма по-красив начин да изкажа всички трепети на духа ми, петнадесетминутни или доживотни.

Защо пишете? - Жузе Сарамагу

Когато бях четиридесетгодишен и се намирах в криза, която не се осмелявам да нарека екзистенциална, от страх да използвам една толкова сериозна дума, написах следното в едно мое стихотворение: "…този, който мълчи така, както аз мълчах,/не ще може да умре, преди да е изказал всичко." Заплахата беше ясна и аз преминах към действие: от онзи момент до сега съм публикувал седемнадесет книги. Питате ме защо пиша и отговорът, който бих искал да дам, е съвсем лаконичен: защото бях безмълвен в продължение на много години. Нищо повече. Що се отнася до надеждата да изкажа всичко, аз я загубих постепенно, с всяка една от книгите, които написах, и накрая разбрах, че тази амбиция, освен че е непосилна, е и социално нежелана. Така че се примирявам да кажа само онова което мога.
Но мисълта за обещанието, което си бях дал на прага на едно творчество, което вече наброява няколко хиляди страници, продължава да ме преследва настойчиво. Днес предпочитам да си мисля, че пиша, за да отсроча смъртта, за да удължа живота. Разбира се, всички тези неща не са нови. Но искам да прибавя, че в моя случай това движение се извършва в две противоположни посоки: към миналото и към бъдещето. Ще се опитам да го обясня. Както се знае, ние се стремим книгите, като пишем, да продължат да живеят и в бъдещето: те са кандидати за едно своего рода безсмъртие. И винаги е било така въпреки уроците по скромност и непретенциозност, които времето ни е дало. Ние искаме да удължим естествената продължителност на живото посредством нашата творба, ние искаме, като демиурзи, да населим бъдещия свят със същества, родени в нашия свят, същества не от плът и кръв, а от хартия или по- точно от слова, тъй като хартията, това класическо средство, вече престана да бъде наложително. Накратко – ние не искаме да умираме. Но авторът на тези редове отива още по-далеч в своята дързост: той иска да навлезе и в миналото, да го коригира до известна степен и нещо още по-амбициозно – да го допълни. Той иска да превърне мъртвото минало в живо минало, така че да се измени връзката между човека и времето, да се постигне такава степен на глобално възприятие на историята, която би обединила минало, сегашно и бъдеще в дълга непрекъсната крива, очертана върху едно платно и изложена пред нашите погледи.
Такава трудна задача вероятно би подхождала повече на един философ, отколкото на един романист. Тъй като изобщо не притежавам качества на философ, остава ми да бъда само романист. И тук трябва да прибавя: романист в Португалия, в края на века, след петдесетгодишен репресивен и мракобеснически режим. В настоящия момент аз нямам време да бъда европеец. Романите, които пиша, романите, които се надявам да напиша, ще принадлежат на тази земя, на нейните корени. Бих искал да се върна към дълбоките пластове на нашето колективно битие, да изведа на повърхността онова, което е скрито в тях, да изразя с думи това, което сме ние дълбоко в душите си, и за постигането на тази цел – да използвам език, който слива в едно автор и читател, разказвач и слушате, фикция и история.
Да, фикция и история, но не и исторически роман. Искам да кажа, че е време да престанем да пишем историята на Португалия, за да напишем историята на португалците, и че романът може да бъде първия ред от първата глава на тази историческа новела. Банално е да казвам, че извън историята няма нищо. Може би извън фикцията също няма кой знае какво.

Защо пишете? - Антъни Бърджес

Първата причина е от биографичен порядък и датира от моята четиридесет годишнина. По онова време писането се оказа единственият начин да си припечелвам хляба. Тогава работех на остров Борнео като служител в колониалната администрация. Един ден припаднах и се установи, че страдам от тумор в мозъка. Освободиха ме от длъжността ми в колониалните служби и ме изпратиха обратно в Лондон, където научих, че туморът ми не се поддава на операция и че ми остава точно една година да живея. Но през отредените ми дванадесет месеца трябваше да прехранвам себе си и жена си. Никой не искаше да вземе на работа човек с тъй предопределено бъдеще и в резултат седнах да пиша За една година написах шест книги и голям брой статии. В края на годината бях още жив; възможно е интензивността на умствената работа да е стопила тумора. Във всеки случай двадесет и осем години по-късно продължавам да пиша, а туморът не се е обадил нито веднъж. Обстоятелствата направиха така, че станах професионален писател: това бе единственото нещо, което можех да направя.
Но има и друга причина – естетическа, а не търговска. Роден съм с инстинкта на търговец. През първата половина от своя живот се опитвах да изразя този инстинкт със средствата на живописта, но амбицията ми да стана един нов Сезан понесе съкрушителен шок, когато открих, че съм далтонист. След това се опитвах да стана композитор: втора самоизмама, защото се оказа, че и в тази област нямам талант. Продължавам и до днес да композирам, но вече не ме преследва амбицията да бъда английският Бетовен. За мен литературното писане всъщност е заместител на композирането на симфонии. Обичам звуците, независимо дали принадлежат на музиката или на думите, обичам да ги организирам в различни структури. Обичам обемите и формите и конструирането им в най-мащабното от всички литературни построения – романа. Но това, разбира се, не е достатъчно. За да бъдеш романист, трябва да се интересуваш от човека, от това, което казва, от това, което прави. Естествено, аз се интересувам, но не повече от другите хора. Не се стремя например да създам един нов Дон Кихот или нова Ана Каренина, предпочитам да извайвам случайни персонажи, които се превръщат в елементи на една формална конструкция – като партии шах, които в същото време са симфонии. Романът сам за себе си, романът като художествена същност занимава съзнанието ми много повече, отколкото човешката персонализация на елементите, които влизат в игра. Всичко останало, например философските съждения, не ме интересува. За мен думите не се средства за пропагандирането на някаква идея, а сложни звукови съчетания, чиито естествени свойства се променят от придадения смисъл (макар че, уви, смисълът е необходим компонент на езика) и които повеляват да бъдат организирани в сложна форма, каквато за мен е романът.
Разбира се, и днес пиша, за да си изкарвам хляба. Не разполагам с привилегията на Джойс или Маларме да се издържам от друга професия или от покровител и да се наслаждавам на свободата на съществуване, необременено от делови принуди. Налага ми се да правя компромиси, като поднасям на читателите това, което те вярват, че очакват от мен, и в същото време да направя (с по-голям или по-малък успех) онова, което съм искал. Моят светия е Уилям Шекспир, автор на изключително търговски пиеси, който е давал на публиката си много повече, отколкото тя е подозирала, че иска. Починал е като почтен човек и велик творец. В наше време е много трудно да бъдеш и двете едновременно, но аз упорствам.

Защо пишете? - избрано

Нещо не ми се чете напоследък, а ми идват за писане само глупости, затова реших накрая да погледна това, което съм отбелязала в анкетата "Защо пишете?", от автори, които са ми неизвестни. Ще публикувам от време на време по един такъв отговор, понякога само отделна част от него, която ми е допаднала, като тази по-долу.

Хелън Гарнър

"Джоун Дидиън описва по следния начин човека, който изпълва с бележки тетрадка след тетрадка: ”Самотно и изпълнено с копнеж същество, което налага нов ред на нещата.” Това съм аз. Любимата ми фотография се нарича „Картофи в мивката”., неин автор е Клод Бато. Единадесет картофа, единият с неправилна форма, течаща от крана вода. И всеки картоф, дори кривият, е като скъпоценен камък. Пиша, защото обичам всичко, което прилича на картофите на Клод Бато. Записвам в бележника си всякакви дреболии: празно пакетче от чай, хвръкнало над автострадата, оркестранти, които си поемат дъх, сърдитият жест на жена, сваляща дрехи от закачалката в магазин, дълбока въздишка на мъж в колата до моята, докато чакаме на червен светофар. Аз съм си поставила за цел да спасявам подробностите от най-незначителни случки, които биха изчезнали, ако не им обърна внимание. Моя е и отговорността да ги вмъквам като инкрустации в описанието на ситуации, в които те придобиват смисъл... Когато открия претворението на всичко това, изпитвам облекчение, удовлетворение и власт, която бих нарекла духовна, ако не бях жена и австралийка - защото това носи неприятното задължение да се преструвам, че не гледам на себе си сериозно..."

Чистота и опасност

С малко закъснение ще направя представяне на поредната книга, която си избрах от издателство ЛИК в инициативата им "Имаш ли блог?":
"Чистота и опасност. Анализ на понятията за омърсяване и табу." от Мери Дъглас.
Първото, на което искам да обърна внимание е самата авторка, която не е много позната у нас.
Лейди Мери Дъглас (25 март 1921 г. – 16 май 2007 г.) е британски антрнополог, известна с работата си в областите на културата и символизма. Специалист е по социална антропология, особено в сравнителното религиознание. Счита се за последавателка на Дюркем и поддръжник на структурния анализ.
Родена е в Сан Ремо, Италия като Маргарет Мери Тю, дете на Гилбърт и Филис Тю. Баща й е офицер в британската колониална администрация, а майка й е ревностна католичка. Докато учи в колежа Света Анна в Оксфорд тя е силно повлияна от работата на антрополога Еванс-Причард, а в последствие и от индийския социолог Шринивас. През 1949 г. прави преки теренни изследвания на живота на народа леле в Белгийско Конго. В началото на 50-те години получава докторска титла и се омъжва за Джеймс Дъглас, двамата имат три деца.
Мери Дъглас преподава в университетския колеж в Лондон повече от 25 г. От 1977 г. тя преподава и пише в САЩ. Публикациите й са на теми като анализ на степента на риска и околната среда, потребление и икономика на благосъстоянието, хранене и ритуал. Написаната през 1966 г. „Чистота и опасност” се счита за един от основните текстове по социална антропология и й спечелва репутация в научните среди.
Както авторката сама пише в предговора: „Книгата разгръща две теми. Едната представя табуто като спонтанно средство за запазване на отличителните категории на вселената. Табуто пази локалния консенсус за това, как е организиран света... укрепва разколебаната несигурност... Втората тема отговаря на въпроса защо е необходимо да се запазят първичните оразличавания във вселената и защо табутата са толкова странни.”
Какво е чисто и какво нечисто, винаги ли нечистото се счита за опасно и защо често табутата правят от нещо считано за абсолютно нечисто и неопределено, сакрално и магично, сякаш обръщайки правилата наопаки? Книгата разкрива и нещо, което важи за всяко определение в живота ни:”...няма такова нещо като нечистотия; нищо не може да е нечисто извън някаква система на класификация, в която то не се вмества.” от тук и „ възприемането на риска (опасността) зависи от споделената култура, а не от индивидуалната психика.”
Нищо не може да бъде определно само по себе си, то винаги е в сравнение с други обекти, субекти, понятия. Често невъзможността то да бъде причислено към някаква група и класификация е достатъчен мотив да се счита за опасно и нечисто.
Книгата е съставена от десет глави всяка, от които разкрива различни аспекти от идеята за нечистота, зараза, опасност и табу, връзката им с вярванията и социалния натиск, който те упражняват, поддържайки правилата и съхранявайки системата.
Първата разглежда ритуалната нечистота и прави сравнение между възгледите за примитивните религии и вярванията на модерните хора (аз лично смятам, че разлика почти липсва). Говори се за религията като за инструмент съхраняващ обществото, а не спасяващ души, като неотменима част от общия социален ред.
Втората е посветена на светското оскверняване. „Нечистота е нещо, което е не на място... „. Разглеждат се различните варианти на възприемането на нееднозначностите и аномалиите в светското общество и как в изкуството, поезията напр., те се използват да обогатят смисъла или да привлекат вниманието към други нива на съществуване.
Следващата глава прави анализ на погнусите в библейската книга Левит като се отбелязва, че думата „гнусота” е важна грешка в превода на рядката ивритска дума техбел, която има значение за „смесване” или „объркване” и заключава, че светостта се олицетворява от съвършения ред, разграничаване и определение на нещата, от спазване на различията между видовете.
Четвъртата глава е озаглавена „Магия и чудо” и прави анализ на двете понятия, на разликата и приликата помежду им, връзката им с ритуалите и табутата. Прави се и интересна анлогия между парите и примитивния ритуал, анализира се манипулирането със символи.
Следващата глава описва различните виждания за примитивните общества и основата за техните разбирания за чистота и омърсяване като стига до извода, базиращ се на „Кантовия принцип, че мисълта може да напредва само като се освободи от оковите на своите субективни условия.” Като пример е описан един много показателен мит за съществото наречено трикстер от фолклора на индианците уинибаго, и аналогията му с процеса, водещ от примитивната култура до съвременната цивилизация. "Той нищо не желае съзнателно. По всяко време е ограничен да се държи по начина, по който го прави, от импулси, върху който няма контрол... той е оставен на милостта на страстите и апетитите си... не притежава определена и добре установена форма... на първо време едно неразвито същество с неопределни пропорции, фигура, предвещаваща формата на човека. В тази версия той притежава черва, увити около тялото му, и също толкова дълъг пенис, по същия начин увит около тялото със скротума нагоре."
„Трикстерът започва като аморфно същество без съзнание за себе си, изолиран, без морал, непохватен и некъдърен... той постепенно открива своята идентичност, разпознава и започва да контролира анатомичните си органи: колебае се между мъжкато и женското... Разни случки го окастрят и наместват...постепенно той научава функциите и границите на своето битие...научава се да преценява своята околна среда.”
Този мит беше нов и много интересен за мен, бяха описани няколко случки със съществото трикстер, което разговаря и възлага различни задачи на своите телесни части, вкл. и на ануса си, на който поръчал да пази месото от убит бизон и той нищо не свършил, и някак без да ща у мен възникна сравнението с нашето, българско общество, което май е на нивото на безсъзнателния трикстер с омотан пенис и даващ задачи на червата си.
Шестата глава е „Сили и опасности”. Тук е направен анлиз на силите, които носи и провокира сам човек и произтичищите от това опасни или предпазващи действия. „... опасно е наличието на гневен човек в междинна позиция (напр. тийнеджър, бременна жена и др.) и то няма нищо общо с конкретните намерения на конкретния човек.” Много интересна глава. Има много добър анализ на вещерството и магьосничество, и на приликата и разликата между тях.
Следващата глава „Външни граници” разглежда типовете социално омърсяване и по-конкретно как символизма на границите на тялото се използва, за да изрази опасността за границите на дадена общност.
Осма глава разглежда опасността от престъпването на вътрешните граници в обществото, т.е. неспазването на правилата, важащи вътре в общността и съответните наказания.
Предпоследната глава е озаглавена „Системата във война със себе си”. „ Когато общността бива атакувана отвън, външната опасност поне благоприятства солидарността вътре в нея. Когато бива атакувана отвътре от разпуснати индивиди, те могат да бъдат наказани, а структурата – публично възстановена. Но е възможно структурата да се окаже насочена срещу самата себе си.” Тук са описани различни варианти, при който обществото може да воюва само срещу собствените си правила и причините, поради които това се случва.
„Системата разтърсена и обновена” е последната глава от книгата, в която се посочват случайте, в които нечистото, което по правило е деструктивно, се разглежда като съзидателно. „Безформеността е подходящ символ на началото и растежа, както и на упадака... чистотата е враг на промяната, на нееднозначността и компромиса... символите на омърсяването са също толкова необходими, колкото черният цвят в рисуването на каквото и да било...”

Страхотна книга, препоръчвам я на всички – професионалисти или не, в крайна сметка антропологията е от науките за самите нас, как може да не сме си интересни. :)

Няма да мине без музика: Te Vaka - Manatu

Защо пишете? - 3

Маргарет Атуд
Този въпрос ми се струва изключително сложен. Бих могла да отговоря с друг въпрос: "защо не пишат всички?" Защото няма съмнение, че писането или, с други думи, умелата игра със словото и разказа е, както и останалите художествени дейности, една от отличителните черти на човека или, с други думи, писането му е свойствено.
Бих могла да парафразирам Декарт и да кажа: "Пиша, следователно съществувам.", или да се обявя за духовна родственица на Сартр и да заявя, че писането е дейност, която определя съществуването ми. Би могло също така да се каже, че писането е структура, която поставям между себе си и несъществуването, хаоса, разпадането.
Мога също така да кажа, че съм изследователка, навлязла в непроучените досега области на езика; или създателка на словесни формули, целящи да отдалечат читателя от призраците и демоните или поне да създадат такава илюзия; или моралистка, сравняваща думата "съм" и всичките й значения с "би трябвало", тъй като подобни сравнения са присъщи на романа като жанр. Бих могла също така да се нарека хедонистка и да твърдя, че писането ми допада, тъй като то е нещо като игра. Ако бях поканена да участвам в американско телевизионно предаване, щях да кажа, че пиша, защото това ми носи пари. Всяко едно от тези обяснения е вярно донякъде, но нито едно не е точно. Всъщност изобщо не знам защо пиша. Всеки въпрос, води със себе си следващото "защо" и така ще стигнем до въпроса "защо съществува вселената". Може би писателите пишат, за да намерят отговор на този въпрос?

Джоузеф Хелър
Не зная защо пиша, но зная, че обичам да правя онова, което зная да правя. Имам шанс да зная да пиша, а това ми носи и престиж, и пари. Ласкае ме фактът, че донякъде съм известен, във всички случаи – уважаван, и че това ми дава възможност да влияя на хората. Струва ми си, тия са причините да пиша.

Джон Ъпдайк
От най-крехките години на детството ми винаги са ме съблазнявали пособията на моето изкуство – моливите, хартията, по-късно пишещата машина и всичко, свързано с печатането. Днес, след като съм отдал почти тридесет години от живота си на заниманието да произвеждам книги, техническият процес и магията на умението да сбиваш спомени, прозрения и открития в малки черни знаци, възпроизводими безброй пъти с леснина, продължават да ме омайват. Да се изсипеш така, като душ от конфети, върху раменете и главите на човешкия род, е една огромна привилегия и предизвикателство към земните закони, диктуващи начина, по който човешките същества да се познават едни други. Това възторжено разширяване на обичайните пространствени граници се съпровожда и от евентуално предизвикателство към границите на времето – надеждата, че ще бъдеш четен, разбран и оценен след смъртта. Да пишеш, наистина е омагьосващо изкуство и с пълно право на писателя завиждат онези, които се трепят в продължение на дълги часове, а после виждат плодовете на усилията си да изчезват в разпенената човешка придирчивост.
Но, ще кажете вие, не трябва ли в тези книги да има съдържание, послание? Допускам, че безкористното удоволствие, което извличам от играта на творчеството, се съпътства от егоистичното желание да налагам на другите моята действителност... Ето как разбирам дълга на романиста към обществото: да прави публично достояние неща, които иначе ще останат в тъма, и да ги осветява от всички ъгли. А нашите импулси и нуждата ни от вяра, мимолетни, но неунищожени докрай, спадат, струва ми се, към категорията на човешките "разкази", податливи да приемат изящно меката форма на отпечатаната фикция.

Кърт Вонегът
Пиша, защото определено изпитвам удоволствие да подредя върху белия лист (поне се надявам, че го правя) мъничка частица от хаоса. Същото прави и дърводелецът с дървото.

Патриша Хайсмит
Защо пиша? Идват ми наум редици причини, шест-седем може би. Зная защо започнах да пиша – за да изтръгна от себе си чувство и да го видя върху листа подредено по най-добрия начин, на който съм способна...
И все пак защо? Преди всичко, за да се развличам. Много по-късно открих, че историите, които разказвам, могат да развличат и другите... Да пиша, да се опитвам да пиша, за мен стана самостойно удоволствие, нещо повече – необходимост.
А след като стана необходимост, писането бързо се превърна в навик на живота ми, както за други опиатът. Това ми напомня думите на Сирил Конъли: "Отплатата на изкуството не са известността и успехът, а опиянението: затова толкова слаби творци нямат сили да се откачат от него."
И отново защо? Заради силния, но приятен напор на идеи? Да.
Има и още една причина: по природа аз съм тревожна, винаги очаквам най-лошото... И измислям сюжети, в които се сбъдва най-лошото или героите се опасяват, че ще ги сполети. Не съм сигурна дали това ме успокоява. Подобни сюжети само може да подсилят вродената ми неврастеничност. Пиша и за убийства, без да разбирам напълно какво изпитва оня, който отнема чужд живот. Навярно тъкмо това ме хипнотизира: въпреки всички мои усилия никога няма да проумея тази крайна вина.
По принуда писателят прекарва голяма част от времето си сам, което затруднява връзките му с други хора, но не и приятелствата. Аз обожавам да бъда сама, за мен мълчанието има плът и характерни черти като музиката. Не си представям, че мога да живея, без да пиша. Това би означавало само да присъствам в живота, а той да бъде отегчителен и материален, без полети към други светове, без смях, без удовлетворение.

Уилям Бъроуз
Въпросът “защо пишете” води направо към друг въпрос: какво точно върши писателят? Съществуват безброй отговори, но нито един не е напълно удовлетворяващ. Писателят е наблюдател, картограф на психически релефи. "Писателят е космонавт на вътрешното пространство.", заяви през 1962 г. един от участниците в писателската конференция в Единбург. Хенри Милър вижда писателя като същество с вродени антени, които ловят космичните течения... "Аз не съм аз, а шпионин в чуждо тяло." – казваше Джак Керуак. И какво прави шпионинът? Наблюдава и си дава сметка. Такава е функцията му.
Съзнателното възприемане се сравнява с видимата част на айсберг, но причините за писането се крият под водата. Онези, които писателят може да изложи, са, общо взето, фалшиви. Ако писателят няма други източници на приходи, какъвто е моят случай ("милионите на Бъроуз" са измислени от Керуак), тогава той трябва да гледа на писането като на средство за препитание, независимо какви са останалите му мотиви.
Та защо пиша аз? Защото мога. Защото това е моята професия. И защото съм длъжен да давам в професията си най-доброто, на което съм способен. Чувствам се привилегирован, задето съм приемник на често сменящи се морзови сигнали. На едно по-дълбоко равнище не мога да зная защо пиша. Осъзнаването в мен се оформя фрагмент по фрагмент като части от мозайка, която никога няма да видим или да разберем изцяло. Защото, ако е възможно да се види Голямото платно, какъв ще е смисълът неуморно да подреждаме частиците?

Чарлз Буковски
Ако знаех защо пиша, със сигурност нямаше да мога да го върша.

Ърскин Колдуел
Днес съм на осемдесет и една година, а от дванайсетгодишен не ме е оставяло желанието да разказвам истории, като ги записвам. Възхищавам се от дарбата на някои хора да разказват устно истории, но за мен представлява интерес само написването им. Щом се почувствах достатъчно подготвен, започнах да работя като журналист с надеждата, че ще овладея занаята на писателя. После се насочих към романа, разказа и новелата и те станаха цел на моя живот. Убеден бях, че въображението може да достави всичкия желан материал за едно прозаично произведение и че опитът, който съм натрупал в живота си, ще ми бъде по-полезен от всяко академично образование.
С цялата скромна откровеност на извървения път днес мога да кажа, че си поставих за цел да стана писател, за да задоволя желанието си да създам герои и ситуации, несъществували дотогава. Парите и славата никога не са били достатъчно силен мотив за мен.

Гюнтер Грас
Пиша, защото не мога да върша нищо друго.

Фридрих Дюренмат
Това е най-трудният въпрос на света. Толкова е труден, че на него винаги се отговаря с шега. Пиша, защото не станах художник, а не станах художник, защото пиша. За мен този въпрос е неразбираем, все едно да питат червеноперката “защо плуваш”. Пиша, защото съм писател. Бих могъл да отговоря и със “за да печеля пари”, но има и други професии, с които пари се печелят по-лесно. Тогава би трябвало да ме запитате: “защо избрахте толкова труден занаят?”. Не знам. Защото изпитвам страст към писането. Когато пиша, съм на прага на катастрофа, винаги изпитвам чувството, че съм дилетант, че не мога да пиша, че не знам немски, че нямам никакво въображение, че съм изправен пред нищото. И все пак това е страст.

Харуки Мураками
Защо пишете? Това е един от трите въпроса, които най-често се задават на писателите. Другите два са: "В колко часа ставате и в колко часа лягате?" и "Влиянието на кой писател е било най-силно за вас?" Моят отговор на тези два въпроса е почти винаги един и същ – макар да го видоизменям според настроението си. Но отговорът ми на въпроса "защо пишете" е винаги различен. Защото подбудите да пиша не са постоянни, те се променят и следователно не могат да бъдат изразени с една готова фраза.
Човек пише било от чувство за дълг, било тласкан от някакво природно влечение – или за пари. А чувствата, влеченията или парите могат да бъдат какви ли не. Ето защо отговорът се променя в зависимост от конкретния случай. Преди да започна да пиша романи, държах малък джаз клуб и още тогава отговорът ми на въпроса "защо държите този джаз клуб" постоянно се променяше. Отговарях: "защото обичам да слушам джаз" или "защото не искам да стана чиновник", или дори "защото ми харесва Хъмфри Богарт в "Казабланка". В съвременното общество изборът на занаят – какъвто и да е той – е странно явление. Независимо дали си собственик на джаз клуб или писател, животът ти по нищо не прилича на живота на ловеца, който сутрин напуска колибата си, въоръжен с лък; а вечер се връща, преметнал убития елен през рамо. За да си избере днес занаят, човек се ръководи от какви ли не подбуди, но от този избор не зависи цялото му съществуване.
И все пак, ако писателят е надарен с малко талант и шанс, ако не щади усилията си, не е невъзможно някой ден той да достигне целостта на живота на ловеца. Там поне блещука надежда да прозре същината на човешкото съществуване – но това стремление е коренно противоположно на желанието да притежаваш мерцедес, като станеш шеф на някое предприятие.
Дори в последните години на живота си, прекарани в отчаяние, Скот Фицджералд се е радвал и се е гордеел, че е професионален писател. Според мен ето това означава да си писател. Човек може да стане писател, но не може да престане да бъде писател. Защото писането на роман е съпътствано от първични ухания, които опияняват сърцето, и онзи, който веднъж ги е вдъхнал, вече не може да живее без тях.
Във всеки случай аз продължавам да пиша. Било от чувство за дълг, било тласкан от някакво влечение, било за пари. Било поради несподелена любов, било поради споделена любов.

п.п. Бъроуз ми хареса най-много, макар да не е пестелив.

Защо пишете?-1

Защо пишете?-2

Защо пишете? - 2

Айрис Мърдок
Пиша, защото обичам да пиша; защото обичам голямото изкуство, защото го издигам в култ и защото искам да създам достойни за величието му произведения. Изкуството е огромна нравствена сила, но то трябва да бъде създавано с любов към него, а не заради ползата от него. Всъщност големите творци са помагали на обществото с това, че са казвали истината.

Греъм Грийн
От необходимост. Когато в мен набъбне цирей, изчаквам да узрее и го изтисквам.

Дорис Лесинг
Пиша, защото съм пишещо животно.

Итало Калвино
Защото никога не се чувствам напълно удовлетворен от това, което съм написал до този момент, и ми се иска по един или друг начин да поправя, да допълня, да предложа други решения. Следователно никога не е имало “за пръв път”. Вътрешната необходимост да пиша винаги е била за мен равнозначна на зачеркването на нещо написано с нещо, което предстои да бъде написано. Защото, когато чета Х (един Х от миналото или съвременен Х), случвало ми се е да си помисля: “ О, колко бих искал да пиша като Х! Жалко, че е извън моите възможности!” И тогава се опитвам да си представя едно такова невъзможно действие, мисля си за книгата, която никога няма да напиша, но която бих искал да мога да прочета, да подредя до любимите си книги. Отделни думи, фрази се появяват в мисълта ми... Скоро забравям Х, всеки образец. За тази книга именно си мисля, книгата, която никога никой не е написал и която би могла да бъде моята книга.
Пиша, за да науча неща, които не зная. И става дума не за изкуството на писането, а за останалото: за всякакъв род практически или специфични знания или пък за онова по-общо знание, което се нарича “житейски опит”. Това, което ме тласка към писането, не е някакво желание да уча другите на знанията, които смятам, че съм овладял, а по-скоро широкият обхват на моята собствена некомпетентност. Дали тогава основният импулс да пиша не е преструвката, че опознавам себе си? Но и за да мога да се преструвам, пак трябва да съм събрал информация, познания, наблюдения; трябва да успея да си въобразя бавното натрупване на един опит. А мога да направя това само върху написаната страница – клопка, в която се надявам да заловя някои останки от знанието, от мъдростта, край които съм минавал, едва-едва докосвайки ги.

Карлос Фуентес
Защото това е едно от малкото неща, които мога да правя.

Марио Варгас Льоса
Струва ми се, че събитието, изиграло най-голяма роля в живота ми до сега, е фактът, че се научих да чета. Бях петгодишно дяволито и мечтателно дете. Илюстрованите списания и приключенски книги невероятно обогатиха моя свят, изпълниха го с преживелици, приказни страни и същества, бях техният герой и откривател, бях тяхно въплъщение с цялата сила на въображението си, в което границите между измислицата и действителността – напълно естествено за децата – бяха трудно различими. То се знае, времето се нае да открои тези граници и да докаже, че са непреодолими. Мисля, че призванието ми на писател, просмукано от носталгия по приключенското четиво, е едно несъзнателно усилие да се отхвърлят границите между измислено и действително, усилие – в противовес на здравия разум – да се изживее не един живот, а множество и всеки от тях – по-интензивно, по разнообразно и по-безнаказано, отколкото позволява истинският.

Айзък Азимов
Пиша по същата причина, поради която дишам – за да не умра.

Интервю с Айзък Азимов от 1988 г.

Алън Гинзбърг
... Пиша стихове, защото обичам да пея, когато съм сам...
Пиша стихове, защото в главата ми живеят галактики от мисли – 10 000, ако трябва да съм точен...
Пиша стихове, защото няма причина, няма “защо”.
Пиша стихове, защото няма по-красив начин да изкажа всички трепети на духа ми, петнадесетминутни или доживотни.

Гор Видал
Очевидният отговор е, че ако е писател, човек няма друг избор; даже ако е съвсем мъничко писател, няма как да не изпита нагона на писането.
Или: че животът по течението няма смисъл. Едва когато го пишеш, животът най-после е овладян. Естествено, създадената литература се носи по течението и няма смисъл... Което ни връща в изходната точка. Простете ми, че се изразявам със сентенции, но както е казал един будист на Александър Велики: на невъзможен въпрос – невъзможен отговор.

Джон Ървинг
Романът е дебнене на неизбежното в потайните недра на една история, дебнене на много жертви или на една. Който мисли, че всичко е неочаквано и се дължи на случайността, никога няма да стане романист; който не търси сред различните персонажи онези от тях, които са жертви, също няма да стане романист. В едни разказ дори случайното трябва да се появява като неизбежно. Във всички важни истории, разказвани от човечеството, величавите моменти са неизбежни; да знаеш за какво говориш (преди да си проговорил), означава да познаваш елементите на неизбежното в разказа. Персонажите жертви, белязаните от съдбата (за разлика от другите, които ще преживеят всичко) са двигателят на разказа. Да се чете днес роман, в който няма нито една жертва, е обида спрямо страданията на хората жертви. Без проливане на кръв, без насилие, без поне раздяла или траур романът е просто банално развлечение. При това съвсем не принизявам развлекателното: романът трябва да развлича. Трябва да бъде болезнен. И развлекателен.
Самюъл Джонсън е казвал, че пише, за да развлича и нравствено да възпитава своите читатели; разбира се, не може и да бъде другояче. Нравственото възпитание се преглъща много по-лесно от читателите, ако едновременно с това и ги развличат но не трябва да липсва нито едното, нито другото. Аз пиша, за да изпълня и двете предназначения: да формирам и да развличам. Нашият занаят е да разкриваме. Ние разкриваме, че животът е неизбежен, че следователно имаме дълг към този живот – да го живеем внимателно, разумно, изпълнени със загриженост, да дебнем неизбежното в него, да предвидим гибелните събития и по този начин може да избегнем бедствията. Ние разкриваме още и проявленията на жертвата в самите нас, преди да е връхлетяла катастрофата.
Отнасям се към своите читатели като към деца, на които безброй пъти трябва да се паказва колко опасен и крехък е светът. На мен ми прави дълбоко впечатление появата на всяка романова творба. Намирам го за също тъй значимо, както излизането на дете от майчината утроба, и не по-малко знаменателно: "Внимавайте, поемете го добре!". Книгата се отличава от детето по това – че показва онова, което може да стане, ако не се внимава. За урок на децата.

Фрасоаз Саган
Защото обожавам това занимание.

И се сетих за тази песен, не знам защо:



Защо пишете? - 1

Защо пишете? - 3

Защо пишете? - 1

Ровейки в едни стари книги попаднах на няколко стари броя на "Книгосвят" и в един от тях от 1987 г. открих извадка от една интересна анкета, проведена през 1985 г. от френското списание "Либерасион": 254 творци от 66 страни отговарят на въпроса "Защо пишете?". Ще публикувам на няколко пъти някои от отговорите. Признавам, че доста от имената ми бяха напълно непознати, но като изчета всичко ще публикувам и отговорите на неизвестните за мен, но с интересни размишления по въпроса, автори.

Хорхе Луис Борхес
Не бих могъл да престана да пиша. Винаги съм съзнавал, че споделям литературната съдба на читател и същевременно – неблагоразумно – на писател.
Пиша, подтикван от насъщна вътрешна необходимост. Ако бях Робинзон Крузо на своя остров или Едмон Дантес от “Граф Монте Кристо”, нямаше да пиша. До тридесетгодишна възраст четях какво пишат за мен. После престанах. Моите приятели знаят, че когато публикувам книга, не бива да ми говорят за нея. Така че публикувам, без да имам някаква представа за критиката – добра или лоша, справедлива или несправедлива. Също и за продажбите на книгата. Това може да интересува книжаря или издателя, не и автора.
Не пиша нито за тесен кръг, нито за широк кръг читатели. Правя го, когато почувствам необходимост. Не търся сюжети, а чакам сами да ме намерят... впрочем мога и да ги отхвърля. И ако те истински упорстват, тогава пиша, за да мога да премина нататък.
Освен това не се връщам към вече написаното от мен. Случва се хората да ме питат: “Всъщност какъв е смисълът на това изречение в този разказ?” Отговарям им: “Написах този разказ, когато му беше време, и оттогава повече не съм го чел.” Разказ се пише в определен момент, после го четат хората, разполагащи със своето време, така че накрая този разказ принадлежи повече на читателя, отколкото на автора.
Струва ми се неблагоразумно да се мисли за миналото, струва ми се неблагоразумно да се мисли за годишнините. Опитвам се да живея в бъдещето. Мисля за това, което предстои да напиша, а не за написаното.
Тук, в дома ми, напразно ще търсите моя книга – няма да намерите. Освен една непретенциозна книга за будизма, преведена на японски, която направихме с Алисия Хурадо.
Опитвам се да щадя библиотеката си. Кой съм, та да се съпоставям с Волтер или с Монтен?
Ако изведнъж ми се стори, че нещо ще се случи, аз ставам, тъй да се каже, безучастен и чакам...
Тогава нещо идва, някакво неясно откровение – думата е претенциозна – по-скоро бих казал, че долавям нещо, може би стихотворение, разказ, страница проза, то ми се разкрива по-късно.
Опитвам се, когато пиша, да се намесвам възможно най-малко. И тъй като нямам установени мнения например относно етиката и политиката, опитвам се да не позволявам мненията ми да влияят на това, което пиша. Киплинг казваше, че е възможно един писател да съчини приказка, без при това да му е достъпна поуката. Ще рече, авторът влага една представа, а последвалия прочит – друга. Така и цяло творчество може да се домогне до стойност, определено надхвърляща намерението на автора си. Стойност, която му е чужда.
Тъкмо това отговаря на древния възглед на Музите, за Светия дух или на нашата модерна митология днес, която не е така красива и която наричаме подсъзнание.

Жорж Сименон
Въпросът ви е съвсем прост и затова моят искрен отговор също е такъв: пиша, защото още от детството си съм изпитал потребност да се изразявам и защото се чувствам зле, когато не го правя.

Салман Рушди
Пиша:
- защото обичам да измислям, обичам да лъжа. Литературата е доказателството на един странен парадокс: че в неистината може да се напипа основната нишка на истината;
- защото обичам да седя сам в стаята си;
- защото обичам да чета определен тип книги, които най-често още не са написани и които някой ден все трябва да се напишат;
- защото все още не съм открил как да не пиша;
- защото все още не съм открил по-добър начин да си оправям сметките със света и особено с онези сили, които, случайно или преднамерено, са се съюзили някога, за да формират онзи Аз, който сега се стреми да формира тях по свой образ и подобие;
- защото от дете са ме учили да целувам книгата, ако по невнимание съм я изпуснал на земята – у нас целувахме така само книгите и хляба;
- защото има неща, които трябва да се казват, и други, които трябва да се оспорват. Да пишеш, означава също и да заставаш срещу нещо;
- защото никога не зная защо пиша, освен когато пиша.

Уилям Голдинг
Как може човек да отговори на такъв въпрос? Едно време, когато бях млад, несъмнено щях да вярвам, че е възможно. Но през последните петдесет или дори шейсет години ми става все по-трудно да формулирам категоричен отговор на каквато и да е тема. I’m sorry.

Самюел Бекет
Това е единственото нещо, за което ме бива.

Алберто Моравия
Когато бях на шестнадесет години и започнах да пиша първия си роман, реших, че от този момент нататък ще пиша всеки ден по три часа, сутринта. Следобедите и нощите трябваше да бъдат посветени на това, което наричах “живот” и които всъщност бяха времето, в което щях “да действам”. Това решение, взето тъй рано, с течение на времето породи у мен един вид биологическа привичка. От много отдавна пиша всяка сутрин, също както всяка нощ спя и всеки ден се храня: писането се превърна постепенно в неделима част от моя биологичен ритъм.
Но да оставим настрана биологичния ритъм. Когато пиша, винаги се стремя да разрешавам литературни проблеми, тоест проблемите изобщо, защото смятам, че литературата е всичко и напредвам също като магарето от баснята, което следва моркова висящ пред муцуната му. По тази причина, когато ми задават въпроса защо пиша, обикновено отговарям: пиша, за да разбера защо пиша.

Рей Бредбъри
Защо пиша?
Защото боготворя динозаврите, музеите и научнофантастичните блянове сред футуристичната архитектура, световните изложения, където се вижда излюпването на бъдещето, и Бък Роджърс, който ме увлече към това бъдеще, преди още да навърша девет години, и Флаш Гордън, с когото продължих да странствам до четиринайстия си рожден ден, и Х.Уелс и Жул Верн, които ме подкрепиха по всички мои маршрути. Пиша, защото се влюбих в маговете и илюзионистите и защото Шекспир нахълта в живота ми и впивайки грамадните си зъби в гърлото ми, ме разтърси с поезията си едва петнайсетгодишен, защото Лон Чейни и Борис Карлоф ме хвърляха в неописуем ужас и подпалваха в мен желанието завинаги да заживея сред техните кошмари, защото съзрях в ранното си юношество какво се задава пред света и още тогава реших да отида на Луната и да заведа там хората. Както виждате, имам хиляди причини да пиша и по-голямата част от тях датират от детството ми. Дж. Б. Шоу се появи по-късно. Но преди всичко пиша, защото съм влюбен в живота и защото съм му признателен, че съм изживял тази епоха! Длъжен съм да му се отплатя, нали?

Жоржи Амаду
Преди всичко, за да отговоря на една вътрешна необходимост, на неотменимо призвание дори и да исках, не бих могъл да не пиша. Темите, героите, обстановката се налагат от само себе си и ме завладяват необходимостта да седна пред пишещата машина. Така се ражда романът.
От друга страна, пиша, за да бъда четен, за да въздействам на хората в своята страна като очертавам за страдащия народ хоризонта на един по-добър живот, като нося високо знамето на борбата и на надеждата, аз спомагам за промяна в действителността. Мисля, че литературата е оръжие на народа и че писателят е проводник на стремежите и борбите на народа си. Именно така съм се опитвал да възприемам задачата си при замислянето и създаването на всички свои романи...[Като] неуморима борба за свобода срещу потисничеството, срещу предразсъдъците – всички предразсъдъци и особено расизма, най-чудовищния от тях, - срещу класовото насилие, експлоатацията на трудещите се, латифундите, срещу феодализма и капитализма в бразилската икономика. Позиция за едно гражданско общество, отхвърлящо военните и всякаква друга диктатури. За хармонично съжителстване на колективното и индивидуалното.

Умберто Еко
Преди всичко: аз писах – само веднъж. Това не означава, че обикновено пиша. Обикновено се занимавам с едно странно нещо – полагам думи върху страница, - но за вас, естествено, това не е писане, тоест както са правили Аристотел, Кант, Декарт (странна е системата на изкуствата...).
Както и да е. Онзи път седнах да пиша, защото децата ми бяха пораснала и вече не знаех на кого да разказвам приказки. И тогава си казах и т.н., и т.н.

Габриел Гарсия Маркес
За да ме обичат повече приятелите ми.

Защо пишете? - 2

Защо пишете? - 3

Консумативното общество

Прочетох книгата на Кристиян Банков “Консумативното общество”
във връзка с инициатива на издателство ЛИК и дойде трудното накрая - да й направя представяне и да напиша мнението си за нея. Трудно, защото тя съдържа изключително много ценна и интересна информация, която е невъзможно да бъде изцяло осмислена само с едно прочитане.
Книгата би била интересна за всеки, които се интересува от процесите, създаващи и определящи обществото ни, защото културата на потребление определя идентичността не само на всеки един от нас, но и е показател за това накъде отиваме и към какво се стремим като цяло, тъй като личните избори винаги са свързани с оценката на общото – положителна или отрицателна и те всъщност го създават.
Книгата ще ви заинтригува още в първата си част, в която ще научите защо не всяко общество може да се нарече консумативно и как кралица Елизабет I трупайки и парадирайки с чуждото богатство дава пример и тласък на една нова социална среда, в която новите форми на съревнование и демонстрация чрез стоките са главните движещи сили. За романтичния дух на модерния консумизъм, при който удоволствието не е производно на акта на консумирането, а на мечтата за него и за законите ограничаващи потреблението.
След това автора разглежда как е представена социологията на консумизма у класическите автори. За мен тук най-интересни бяха коментарите върху теорията на Зимел, според който в основата на човешката личност има две водещи “сили” – имитативна, търсеща еднаквото и диференцираща, стремяща се към уникалното и едновременното изразяване на тези две противоречащи си енергии чрез модата, както и анализа на Голямата депресия и идеите на теоретика на макроикономическите механизми, които определят съвременното консумативно общество – Джон Кейнс.
От критиците на консумизма имам отдавнашна слабост към Жан Бодрияр и това беше частта от книгата, която докато четях неволно заподозрях автора в проконсумистки настроения, защото ми се стори, че се отнася доста критично към критикуващите консумизма.:) Тук е мястото да кажа, че не само сред критиците на потребителския начин на живот има обслужващи нечии икономически и политически интереси, сред подкрепящите крайния консумизъм в момента има дори доста повече. Не случайно вече често се употребява и една добре измислена, приемливо звучаща думичка – лобисти.
“Отчуждението от практическото взаимодействие с реалността бързо се трансформира в едно изцяло консумативно отношение към информацията за събитията по света. Ангажиментът и съпричастността са заменени от любопитството, което уеднаквява възприемането на медийната информация. Насилието се сервира чрез телевизора в уютната стая, в контекста на западния комфорт, в системата на конкуриращи се за интереса (любопитството) на зрителя предавания. Именно този “кастриран” вариант на съпреживяване на световните събития е симулакрумът на реалността, алиби за съвестта на тези, които са добре и изпитват вина за тези, които са зле. Бодрияр го нарича “свят на вътрешна употреба.”
Познато, нали?
Нещата стават още по-дълбоки, когато разбираме, че “съвременната социология на консумизма тръгва от предпоставката за неразривността на връзката между “консумациите на тялото” и “консумациите на социалната идентичност”, и чието разделяне е сякаш един от най-фантастичните елементи във филма Матрицата.
Следват главите за идентичността в съвременния свят, антропологичното и политическо измерение на консумизма, които ми бяха най-интересни. Прилагам два откъса, които вярвам ще заинтригуват и вас.
“В консумативно отношение високомерната идентичност е почти пълен антипод на суетата. На фона на общата зависимост от консумизма на съвременния човек високомерният до най-висока степен се доближава до аскетизма. Да си въздържател означава да си независим, следователно и в този случай идентичността изразява себе си с езика на потреблението, макар и чрез отрицание.”
“Забравете идеята за консуматорската ирационалност. Забравете че стоките са добри за ядене, обличане и подслон; забравете за тяхната полезност и вместо това опитайте идеята, че стоките са добри за мислене; разглеждайте ги като несловесно средство за човешката творческа способност.”
Какво е високомерието, не е ли и това да имаш желания над тези на тълпата и опитвали ли сте да опишете подробно някакъв съвсем прозаичен предмет, напр. вилица или чанта – как изглежда, какви асоциации създава, получава се доста интересен разказ.:)
Радвам се, че в тези три глави открих потвърждение на неща, които често съм си мислила, а също нови и интересни, включително идеите на Зигмунд Бауман. “Той използва израза “множество личности”, които представляват “краткотрайни фрагментирани форми на съзнание, всяка от които се ползва за справяне с онзи виртуален свят, в който човек пребивава в определен момент от времето... набор от идентичности, които се “носят” като дрехи или направо се консумират като потребителски стоки.”
Ще прочетете за движението swadeshi на Махатма Ганди и връзката му с консумизма, за антиглобалистките, екологични и културни съпротиви срещу него, за adbusters.org и Вuy Nothing Day, и защо Коледа се е превърнала в световен ден на консумизма.
После ще научите за възникването на понятието “стил на живот” (Lifestyle), за различните стилове според изследователите, ще можете да определите собствения си стил, а също и как и защо “човек става обект на научни изследвания едва когато е станало ясно, че е по-трудно един автомобил да се продаде, отколкото да се произведе”.
Следва теорията на пазаруването, мястото на похапването извън дома, автомобилът и сексът в системата от консуматорски връзки и взаимоотношения.
Последната трета глава е посветена на социологията на консумативното общество в България, като основа за анализите на автора са книгите на Иван Хаджийски, Георги Марков и Димитър Димов, и както самия той пише имат целта да бъдат “не друго освен един кратък увод към чакащата да бъде написана социология на консумативното общество в България.”
В крайна сметка, ще си послужа пак с цитат, “Да си консуматор не е еднозначно членство в клуба на глупаците, консумизмът не е залезът на културата.”, а нещо много по-сложно, в което участваме всички ние и от нас зависи докъде и как ще се развие, и в какво ще се трансформира. Във времената на бум на предлагането всеки е някакъв вид консуматор и е нужно е да осъзнаем, че всеки наш избор, дори най-елементарния напр. какъв препарат за миене на чинии купуваме, влияе на всичко – хора, природа, икономика, бъдеще и затова трябва да се отнасяме отговорно към изборите си. Да имаме едно наум, че макар най-важното да е невидимо за очите и да не се купува, от формата в която ще го облечем зависи дали другите ще го разберат и дали ще остане и след нас.
За мен това е една изключително добре написана, изчерпателна и обективна книга, сборник, учебник за всеки мислещ и интересуващ се човек. На моменти имаше някои професионални термини, които ме затрудниха и трябваше да ги издирвам, но като цяло текста се чете лесно.
Единственото, което мога да кажа като критика по-скоро е насочено към самото издателство, а не към автора и то е свързано с оформлението на книгата и текста, който я представя на задната корица – не се връзват с моя консуматорски стил така да се каже.:) Графичното оформление можеше да е много по-добро, семпло и изчистено, книгата и автора го заслужават – сега има леко претупан “социалистически” вид. Текстът отзад също – скучен е, един подходящ цитат би свършил много по-добра работа.
Бях написала още, но прецених, че става доста дълго, а и сметнах че цитатите са по-важни, за да се види пряко какво представлява книгата и че наистина си струва да се прочете.

2060.бг

"Блогът 2060.bg е социален проект на ПОК „Доверие“, чиято цел е да направи снимка на днешните ни предположения за това как ще се променят светът, хората и животът през следващите 50 години.

Без да претендира за изчерпателност или обективност, сайтът е покана към всеки от вас да сподели своите прогнози и да коментира позициите на останалите участници в тази виртуална дискусия. Мненията ви няма да бъдат оценявани. Всяко от тях ще намери място в книгата „2060″, която ще бъде издадена през месец юни, 2010 година и затворена в капсула на времето. Публикации с нецензурното съдържание няма да бъдат поместени на сайта .
Дали след 50 години ще можем да добавяме още памет към човешкия мозък, както правим сега със старите си компютри? Ще бъдат ли войните на бъдещето за вода, а не за петрол? Каквото и да попитаме днес, отговора ще знаят децата ни.
Създадохме този сайт именно с идеята да съберем на едно място вашите прогнози за бъдещето и да ги завещаем на тези след нас.

Всички постове и коментари, публикувани в следващите няколко месеца тук, ще бъдат събрани в луксозно печатно издание. Книгата „2060″ ще запази за идните поколения това, което днес сме измислили и споделили със света на този блог.
Екип от редактори ще обобщи и систематизира вашите прогнози за бъдещето, без да ги цензурира или оценява. Хората, които сме поканили за редактори на книгата, са личности, доказали своите познания в различни области от живота.
През юни 2010 година ще затворим тази книга в „Капсула на времето“, където тя ще се пази, за да бъде отворена 50 години по-късно."

2060.bg