12 писма до дванайсетокласници

Един много хубав сборник с есета, който четох много бавно, защото наистина много ми хареса.

Не са писмата само за завършващите училище, за всички са и са ни нужни повече такива книги с опита и мислите на стойностни хора. 

Нареждам сборника на вътрешното си рафтче наред с "Говори с Нева" на Нева Мичева (която е прекрасна и за която не съм писала (не е късно), но предпочетох да я дам на дъщеря си, защото тя беше първия човек, с когото почувствах желание да я споделя).

Много е важно човек в младостта си да има добри учители, да получи точния съвет в точното време, не че нататък не е важно, но ще има много по-малко грешки за оправяне, по-малко умора, по-малко загуба на време. Живият човешки опит и дума в правилния момент могат да дадат (нов) хоризонт на (не искам да казвам променят или преобърнат, защото това е във възможнсотите само на отделния човек) живота на всеки.

Ще сложа тук няколко цитата, но всичко в книгата служава да бъде прочетено вътре в контекста.

*"Клишето "бъди себе си" не работи. Опитайте с "изграждай себе си". Това е бавен и дълъг процес. По-труден от простото бъдене. Нужни са цел, усилия и време. Крайният резултат, ако сте упорити, е корав характер. Характерът ще ви бъде нужен повече от всичко.

Клишето "дипломата дава бъдеще" вече не работи. Милиони са хората с дипломи - успелите са малко. Това са малцината, които не са се борили за тапии, а за умения. За тях - избраните - прекрасният художник проф. Илия Бешков е казвал на студентите си: "В Академията парното гори за един от вас!" Днес знания могат да се черпят и от въздуха, стига да искаш. Затова дипломите, а и сухите змания, престават да са ценност. Ако на другия ден след матурите ви попитат нещо от конспекта, ще установите, е то е изчезнало, защото вече не ви е нужно. Нужни са ви въображението, краетивността, критичното мислене, умението да се работи в екип. Борете се парното да работи за вас!"

Мария Ландова

*"Името му е Уорън Бъфет, на 89 години е и въпреки многомилиардното си състояние продължава да живеее в родната си Омаха, в невзрачния щат Небраска и да си купува все същия сандвич от местното ресторантче на път за работа (в различни варианти, които струват между 2,75 и 3,15 долара - в зависимост от настроението му през деня).

Ето какво казва той:

"Като правило търся у човека само три важни качества - интелект, енергия и почтеност. Но ако третото липсва, първите две нямат никакво значение."

С това ще завърша: без значение с какво се захващате и с кого работите, почтеността е здаравата основа, на която трябва да градите всички свои взаимоотношения."

Манол Пейков

*"Всички са самотни, изплашени и объркани. Не постоянно, рядко много видимо. Но всички. Съчувствайте, разговаряйте, обяснявайте, слушайте. Когато не ви е добре, искайте помощ. Когато ви е добре, помагайте. Борете се да намалавате страданието."

Нева Мичева

*"Не се вземайе прекалено на сериозно - хуморът помага, не подигравката. Смейте се с хората, не на хората. Самоиронията се удава на малцина, а е чуден дар."

Д-р Радосвета Стаменкова

*"Животът ще те моделира, отнемайки от теб хора и неща, добавяйки на тяхно място други. Опитай се да пускаш с лекота тези, които си отиват, и да приемаш тези, които идват с отворени обятия. На моменти ще ти се струва, че умираш, но това също е част от опита. Поддържай чувството си за достойнство отделно от купчината комплекси, които влачиш със себе си. С времето комплексите се променят, кристализират или се стапят, докато чувството за достойнство остава константно."

Галин Стоев

*"Безпокойството държи душите ни будни. Затова е важно за какво се безпокоим. Кое ни вълнува. Защото то ни съставя. То ни възпитава. Ние сме това, за което се безпокоим, което искаме, към което се стремим."

Д-р Александър Симидчиев

*"Не се страхувайте и да се провалите или да останете неразбрани. Провалът е много по-естествен и много по-малко нелеп от гледката на хора не намясто, които "не искат да пуснат кокала". Изграждайте сами позициите си по "важните" и по "маловажните" въпроси..."

Цветан Цветанов, радиоводещ

*"Друг проблем на непотърсените съвети е, че те рядко някого променят. Какво като ти кажа, че е хубаво да си състрадателен, че емпатията отличава хората от нехората? Ако не притежаваш емпатия на осемнадесет, няма да я притежаваш и на петдесет. С добронамерен съвет не мога да ти вменя нито чувство за почтеност, нито толерантност, нито стремеж към личностна свобода. Семената на тези качества би трябвало да са посети в теб от родители и учители, а ако не са - ти нямаш никакъв шанс да ги култивираш тепърва, прочитайки тези редове."

Димитър Коцев-Шошо

*"Бъдещето наистина е във вашите ръце. Каквото и да правите, ще го творите всеки ден. Всичко, което сглобите, всеки разговор с приятел, всеки път когато подадете ръка на човек в нужда или намерите сила да поискате помощ за себе си, ще промени частица от света. Филми, книги и пиеси говорят за големите геройства, за големите победи. Какви хора сте обаче, зависи от ежедневните ви действия. Хиляди дребни добрини често са по-ценни от един грандиозен успех."

Никола Пенев

Читателят в изгнание - 2

Джонатан Франзен

1995 г.

II част

Няма съмнение, че романите не са мъртви, разбира се - просто попитайте Ани Пру или Кормак Маккарти. Но Романа, като огнище на културния авторитет, е на ръба. В "Елегиите на Гутенберг", в колекция от есета, озаглавена "Съдбата на четенето в електронната епоха", Свен Биркертс регистрира своята изненада и ужас, че за този упадък не е имало по-масови оплаквания. Дори и професионалните критици, които е трябвало да бъдат на предната линия на защитниците на романа, не са алармирали и Биркертс, самия той критик, звучи като лоялен войник изоставен от полка си. Тонът на неговите елегии е смел, но отчаян.
Биркертс започва защитата си на романа като разказва как, докато расте в имигрантско семейство, достига до разбиране за себе си, четейки Джак Керуак, Селинджър и Херман Хесе. Авторите, също както отчуждените, романтични герои от книгите си стават модели за подражание и сравнение. По-късно, на запустелия емоционален плаж, на който вълната идеализъм на шейсетте изглежда разочарова толкова много хора, Биркертс противопоставя годините на депресията, четенето, работата му в книжарниците, и накрая, превръщането му в рецензент. "Буквално," казва той, "аз бях спасен от книгите."
Книгите като катализатори на себереализацията и книгите като светилище: понятията вървят заедно, защото Биркертс смята, че "същинската природа, най-рефлективния компонент на личността," изисква "пространство", където човек може да разсъждава върху смисъла на нещата. В сравнение със състоянието на човек, гледащ филм или щракащ хипертекст, казва той, абсорбцията при възприемането на един роман е по-близо до състояние на медитация. Особено е добър в проследяването на тънкостите на това състояние. Ето го описанието му на първоначалното му ангажиране, когато чете роман: "Аз изпитвам болка. Веригата е прилепнала към зъбчатите колела; има усещане за съчетаване, после за плавен преход." И тук е чистият му отговор на обещанието, че хипертекста ще даде освобождение от автора: "Тази "доминация от страна на автора" е, поне до момента, върховата точка на четенето и писането. Авторът овладява ресурсите на езика, за да създаде визия, която ще въздейства и по някакъв начин ще подчини читателя; работата на читателя е да бъде подложен на творческата воля на друг." Биркертс за четенето е като Мери Фишър за яденето или Норман Маклийн за риболова. Кара те да искаш до го правиш.
В противовес на идилията на неговото съсредоточено върху книгите изследване, обаче, е яростта на алармистите. В отричането на романа, Биркиртс вижда повече промяна в навиците ни за забавление. Той вижда трансформация на самата същност на човечеството. Неговият кошмар, за да се уверите, "не е някой грухтящ неотроглодит, притежател на клубове, а ефективните и проспериращи информационни мениджъри, живеещи в плитчините на смисъла да бъдеш човек и незнаещи разликата." Той е съгласен, че технологията е направила нашите перспективи по-глобални и толерантни, достъпа ни до информация по-лесен, самоопределенията ни по-малко ограничаващи. Но, както многократно подчертава, "Колкото по-сложни и усъвършенствани са системите ни за пряк достъп, толкова повече жертваме задълбочеността." Вместо Оги Марч, Арнолд Шварценегер. Вместо бойното поле при Манасас, исторически увеселителен парк. Вместо повествователни разкази, карта на света, толкова сложна, колкото е и самия свят. Вместо душа, членство в тълпата. Вместо мъдрост, данни.
В края на „Елегиите на Гутенберг”, Биркертс призовава, извън страниците на "Wired", самия Дявол, "елегантен и уверен," "магьосник на двоичния код", който предлага да се замени борбата на земното съществуване с "ярък, приятен сън." Всичко, което иска в замяна е душата на човечеството. Биркертс признава завистта си към Дявола: "Чудя се, като в гимназията, когато се конфронтирах с уравновесените и атлетични капитани на отбори и президенти на класа, дали не желая, дълбоко в себе си, да изтъргувам всички тези съмнения и чудения и просто да бъда него." И все пак, дори изкушен от сексапила на технологията на Дявола, глас в сърцето му казва, "Отхвърли го."
Технологията като въплъщение на Дявола, цифровизацията като гибел: въпреки това, съвременните автори като Тони Морисън например имат много по-широка публика, отколкото Джейн Остин за времето си. Нещо различно от трезвия анализ явно мотивира хиперболите на Биркертс. Ключът, според мен, е погледите, които той хвърля към своя собствен живот, дори под плитчините на това какво означава да бъдеш човек. Това има връзка с пушенето му, с литрите изпита бира, с болестните му предчувствия за бедствия, с безсънието му, с мрачните му настроения. Той има за основна аудитория за книгата си многото си приятели, които отказват да приемат неговата негативност за този момент от културата ни, които игнорират електронните разработки като подобрения на писаното слово. "Понякога се чудя, дали аз и дълбокомислените ми приятели живеем в един и същ свят ... Естествено предпочитам да мисля, че проблемът е в тях."
Тези редове са изпълнени с депресия и чувството на отчуждение от човечеството, което депресията насърчава. Нищо не вбесява човечеството повече от неизбежността на "готиността", така както я е създала телевизията и както я експлоатират търговците на цифровата революция. Не е случайно, че Биркертс локализира апокалипсиса в архи-хип страниците на "Wired". Той все още е самотника от гимназията, изключен от тълпата и следователно, движен от алтернативата за повече и "истинско" удовлетворение от четенето. Но това, което бихме могли да го попитаме е - толкова ли е лошо това да бъдеш ефикасен и проспериращ мениджър на информация? Дали капитаните на отборите и президентите на класа наистина нямат души?
Елитарността е Ахилесовата пета на всяка сериозна защита на изкуството, покана за отровните стрели на популистката реторика. Елитарността на модерната литература е, безспорно, своеобразна аристокрация на отчуждението, братство на колебанието и съмнението. Все пак, след като изразява подозрение, че тези които не четат виждат четенето "като един вид ценностна оценка върху самите себе си, като елитарен акт с ограничен достъп," Биркертс е достатъчно смел, за да изрече най-лошите им страхове: "Четенето е присъда. То определя като недостатъчни разбиранията и приоритетите, които управляват обикновения живот." Ако беше спрял тук, с неоспоримите факти на литературно подбран апел, "Елегиите на Гутенберг" щяха да бъдат неопровержим, дори и пренебрегнат, хвалебствен химн. Но понеже книгите спасили живота му и не може да понесе мисълта за един свят без тях, той попада под влиянието на друга, по-популярна защита на изкуството. Това е защитата на безвъзмездната помощ, която отхвърля елитарността. Грубо казано, докато технологията е само палиативна, изкуството е терапевтично.
Признавам, че се колебая относно този аргумент. Нали затова се разделих с Тринотрон-а и се върнах към книгите. Но се опитвам да запазя това за себе си. Нещастните семейства може би естетически превъзхождат щастливите, чието щастие е като на всички, но "проблемните" семейства не са. Лесно е да се защитава роман за нещастието. Всеки знае какво е - част от човешкия живот. Един роман за емоционална дисфункция, обаче, редуцира Манихейството в полза. Или това е зловещо оправдание, избягващо здравето чрез празнуването на патология, или е нагледен урок, помагащ на читателите да разберат и да преодолеят собствената си дисфункция. Вманиачаването с общественото здраве произвежда подобна вулгарност: ако един роман не е част от политическо решение, то трябва да е част от проблема. Кандидата за докторант, който "разобличава" Джоузеф Конрад като колониалист е същия като училищното настоятелство, което отрича Холдън Колфийлд като недостоен модел за подражание - същия, за съжаление, и като Биркертс, чиято спешност да защитава четенето идва от предположението, че книгите трябва по някакъв начин да ни "служат".
Обичам романите колкото Биркертс и също съм се чувствал спасен от тях. Трогнат съм от молбата му, като лобист за каузата на литературата, за интелектуална поддръжка от страна на читателя. Но романистите искат творбите им да доставят удоволствие, не да бъдат вземани като лекарство. Обвинявайки, че романа е засенчен от дяволски технологии и продажни литературни критици, така както прави Биркертс, няма да си възвърнем загубеното. Нито пък с аргумента, че четенето ни обогатява. В крайна сметка, ако романистите искат творбите им да се четат, отговорността да ги направят атрактивни и налагащи се е единствено и само тяхна.

Остава, обаче, горчивата подробност, както Биркертс я излага: "ежедневният живот на средния американец се е превърнал в тефлон за романиста." Едно време, героите населяваха точно определени области като статут и география. Сега, и все повече, светът е двоичен. Едновременно трябва и не трябва. Едновременно сте функционален или нефункционален, едновременно странен или уморен. Нещастните семейства, може би дори са повече от щастливите, всички заедно съшити в един пачуърк към Си Ен Ен, "Цар Лъв", и Америка Онлайн. Това е повече от въпрос на културни препратки; това е вече същината на живота им. И ако един роман, зависи от реализацията на сложни характери на фона на по-голямо общество, как да напишете такъв, когато фонът е неразличим от предния план?
"Словото на романа", според Биркертс, "запазва културната си жизненост само тогава, когато може да поднесе на читателите смислено новини за това какво е означава да живееш в света на настоящето." Той има предвид мащабните, с голяма аудиторията, романи на Толстой и Дикенс, на Белоу и Стайнбек, и наистина, изглежда съмнително дали формата следва начина на Шекспировата трагедия и оперите на Верди. Но новината за неговото отмиране е може би с по-малко значение, отколкото Биркертс му придава. Публиката може да е намаляла през последните няколко десетилетия, но културната жизненост трябва да се примири с мълчанието, хитростта и изгнанието в нашата технологична епоха. Кафка казва на Макс Брод, че иска неговите романи да бъдат изгорени, Хенри Грийн и Кристина Стед живеят в неизвестност по времето, когато творят, Фокнър и O’Конър се крият далеч в провинциите на Юга. Най-оригиналните и прозорлив романисти на нашето време не само приемат сенките, но и активно ги търсят. "Всичко в културата ни има доводи срещу романа.", каза Дон Де Лило в интервю за "Париж ревю". "Ето защо ние се нуждам от писателя в опозиция, писателят, който пише срещу властта, който пише срещу корпорацията или състоянието на всичките системи за асимилация."
Модерната идея за писателя в опозиция е отдавна установена традиция, и нейните съвременни варианти са били видими още по времето на Първата световна война, когато австрийският сатирик Карл Краус описва себе си като "безнадеждна контра" на цялата клика от технологии, медии и капитал. Нещо, за което се искаше повече време, за да излезе наяве, но се подразбира в произведения като "Елегиите на Гутенберг", е идеята за читателя в опозиция. Парадоксът на литературната елитарност е, че тя изцяло се самоподбира. Всеки, който може да чете е свободен да бъда част от това. И, докато информационния елит продължава да се подхранва с грамотността, определен процент от читателите неизбежно, като описвания пушач на марихуана, ще се пристрастят към по-твърда материя. Както когато в миналото обедняването се разпространяваше сред всички класи, неспокойните души ще имат все по-голямо основание да търсят методи за противопоставяне – "да определят друго изходно положение", както Биркертс описва четенето, "и да се разпознаят в него." Явната демокрация на днешната цифрова мрежа е артефакт от тяхното детство. Рано или късно, всички социални организми се движат от анархия към йерархия, и какъвто и ред да произлиза от изначалния хаос на Мрежата, изглежда по-вероятно да бъде дистопичен, отколкото утопичен. Възможността за отегченост в терминален стадий приема застрашителни размери. Но дори и ако дигиталната революция еволюира в свободна пазарна версия на Сталинисткия тоталитаризъм, до който болшевишката революция е довела, перверзният ефект от това може да бъде издигането на статута на четенето. Светът на самиздат, когато процъфтяват групите от читатели, запаметяващи цялата поезия на Осип Манделщам и Анна Ахматова, трябва да ни напомня, че четенето може да оцелее и дори да процъфтява в изгнание.
Не само Негропонте, който не обича да чете, но дори Биркертс, който смята, че историята е към края си, подценяват нестабилността на обществото и непокорната пъстрота на неговите членове. Електронният апотеоз на масовата култура просто препотвърди елитаризма на литературно четене, което беше за кратко затъмнено от разцвета на романа. Скърбя за затъмнението на културния авторитет, който литературата някога е притежавала и съжалявам за началото на една епоха, толкова тревожна, че удоволствието от текста е трудно да се поддържа. Не считам, че много хора ще раздадат телевизорите си. Не зная самия аз колко дълго ще издържа без да си купя нов. Но първият урок, на който четенето учи, е как да бъдем сами.

Превод: Преслава Ст. Кирова ©

I част

Читателят в изгнание - 1

Джонатан Франзен

1995 г.

I част

Преди няколко месеца се разделих с телевизора си. Той беше масивен, стар Сони Тринитрон. Подарих го на приятел, чието гадже не можеше да стои без набиващото се свистене, което излъчваше кинескопа. Неговото наподобяващо дърво покритие напомняше за времената, когато телевизорите бяха все още кът и повече като част от мебелировката. Времена когато, дизайнерите са ги измисляли, докато не са били включени. Пазех го на труднодостъпни места, като пода на килера и можех да гледам добра картина само ако седна по турски пред него и да нагласям антената с ръка. Трудно е да си представиш по-неприятно гледане на телевизия от това. Въпреки всичко, почувствах, че Тринитрона трябва да си ходи, защото колкото по-дълго стоеше в къщи, достъпен чрез сложна комбинация от удължени върви, толкова повече не четях.
Роден съм през 1959 г., на прага на голямото разделение между поколенията и за мен, от гледна точка на културната среда, това беше плашещ избор: да живея без електронен достъп или да се опитвам да оцелея без самоопределението, което ми даваше периодичното потапяне в литературата. Разбирах живота си в контекста на Разколников и Куентин Компсън, а не на Дейвид Летерман или Джери Зайнфелд.
Но животът, който разбирах чрез книгите, бе все повече и повече самотен.
Той имаше толкова малко общо със сферата на медиите, където правилото е да бъдат представени колкото може повече хора.
За всеки читател, който умира днес се ражда един наблюдател и ние сме свидетели, сега в неспокойната среда на деветдесетте, на последното нарушаване на баланса. За критиците, склонни към алармиране с тревожни слухове, преминаването от културата базирана на писаното слово към култура на визуалното – преминаване, което започна с телевизията и завършва с компютрите – изглежда апокалиптично.
По същия начин, по който Силиконовата долина мечтае за "убийствено приложение", което ще направи PC-тата еднакви за всеки американец, алармистите виждат убийствен аргумент, който създава, очевидна за тях, заплаха от апокалипсис.
Скорошен опит за такъв аргумент е една книга, наречена "A is for Ox", от литературния изследовател Бари Сандърс, който взема като отправна точка две мрачни тенденции: увеличаването на насилието сред младите хора и спада на резултатите при устния изпит SAT. В отговор на добре документирания факт, че децата не четат и пишат по начина, по който би трябвало, Сандърс изненадващо отказва да даде обяснение защо Барни е убил Майка Гъска. Телевизията все пак играе злодея в неговата космология, но работи като по-малкото зло измествайки четенето, а не вербалното взаимодействие с родителите и връстниците. Без значение колко е високо качеството на телевизионните програми, пресищането с пасивно възприемане осакатява вербалното развитие на децата и подготвя нея или него да бъдат фрустрирани и от най-очевидните и условни правила на стандартния английски език. Компютрите и видеото в класната стая само все повече затвърждават отчуждението от говоримия език. Фрустрацията се превръща в негодувание: децата отпадат от училище, а в най-лошия случай се присъединяват към банди, които Сандърс нарича "пост-неграмотни". Неговата теза е, че без грамотност, вкоренена в устната реч не може да има нито самостоятелна личност, както ние я разбираме, нито самосъзнание. Тълкуването на миналото, представя възможности за избор в настоящето, проекцията на бъдещето, води до преживяване на вина – всичко това, според Сандърс, са неща немислими за бездушните млади гангстери днес и за напълно компютъризираното общество на утрешния ден - нито вербално, нито грамотно.
Проблемът с аргумента на Сандърс като "трепач", е, че той има в сметката си много виновници. Хвърля вината за национална криза на грамотността много повече, отколкото на спада на качествено прекараното време на родители и деца заедно и че вината на видеото е, че просто запълва вакуума. Младите гангстери, отбелязва той, са пристрастени не само към визуалното, но и идват от бедни, нестабилни семейства. Така че, дали сме изправени пред техно апокалипсис или това е просто същата, стара, социална дисфункция?
Всяка майка, която познавам ограничава телевизията, която гледат децата й и се стреми да култивира устойчивост у тях, чрез насърчаване на четенето.Както читателите на това есе, приятелите ми и аз принадлежим към тази класа на добре образованите "анализатори на символи", които лейбъристкия секретар Робърт Райх вярва, че ще наследят земята. Обобщенията на Сандърс за "младите хора днес" важат само за част от населението (наистина доста голяма), която не разполага с пари или свободно време, за да предпази на децата си от най-лошите вреди на електронните медии. Това, което той описва като саможертва на цивилизацията в действителност е само разделение; и иронията на това разделение е, че тези, които имат най-голям достъп до информация са единствените, които са най-малко оплетени в жиците, които я доставят.
---
Всеки, който има вкус към такива иронии ще се зарадва на "Being Digital" (някъде видях, че е преведено като "Да бъдем цифрови", което не ми хареса. Смисълът е нарочен и същия като "being human", все едно следващо звено от еволюцията и по-скоро бих го превела като "Дигиталният/ цифровият човек") на Никълъс Негропонте, наръчник за бъдещия свят ("Tommorowland") за онези, които вярват, че технологията не създава повече проблеми, отколкото може да разреши. Негропонте е директор на Медия Лаб в Масачузетския технологичен институт, а "Цифровият човек" е компилация от месечната му колонка в списание "Wirеd", тази предизвикателна в графично отношение "библия" (както съм виждал да го наричат) на киберпространството. "Wirеd" се опитва да приветства присъствието в тълпата, като оставя вратата отворена за новодошлите, управлявайки това като продава две неща - визия и вътрешна информация. Специалността на Негропонте е визуалното, така че той е оракула в къщата.
Лидерите на правителството и индустрията преследват Негропонте за съвет, и като следствие, голяма част от "Цифровият човек" е (защо иначе да го включва в книгата?) за разпределението на ресурсите. Дали разработчиците на оборудване за виртуална реалност да използват ограничената си изчислителна сила за увеличаване на видео резолюцията или за подобряване на времето за реакция на оборудването при движение на главата и врата на даден потребител? Заложете на скоростта, казва Негропонте. Дали Уол Стрийт да инвестира в електронни тръбопроводи с голям капацитет или в телевизионна технология, която използва съществуващите тръбопроводи по-ефективно? Заложете на интелигентната, малка машина, казва Негропонте.
Може би защото заглавието "Цифровият човек" предлага нова дефиниция на понятието да бъдеш човешко същество, ми отне известно време да осъзная, че книгата не е за културната трансформация, а просто става въпрос за пари. Първият въпрос, който Негропонте задава във връзка с развитието на виртуалната реалност, е дали ще има пазар за това. Ако пазар съществува, някой неизбежно ще го експлоатира, така че е безсмислено да се питаме "Нуждаем ли се от това?" или "Как може да ни навреди?" Консуматорът е веселото, постоянно присъствие в книгата на Негропонте, и най-любим арбитър.
"Цифровият човек" е натъпкан с препратки към един свят на богаташки интернационализъм - луксозните хотели, в които отсяда автора, обедите му с министър-председатели, полети над Тихия океан, бургундски винарни, швейцарски интернати, баварски детегледачки. Лекотата, с която бизнесът, капитала и цифровите сигнали сега пресичат националните граници са в синхрон с мобилността на новия информационен елит. Тези щастливци анализатори на символи, които подобно на много от управляващата класа преди тях, установяват, че имат повече общо с избраните от други страни, отколкото с миналото на тяхната собствена. Като откровение е, когато забележите, колко свободен от национализъм е "Цифровият човек" и колко взаимозаменяеми са местните хора. На кратко, Негропонте се оплаква, че хората го питат за живота в реалния свят - "Като че ли", казва той, "аз живея в някакъв нереален свят." Прав е да се оплаква. Неговият свят е толкова реален, колкото света на пост-неграмотните банди на Бари Сандърс. Но двата свята нарастват с нереалността си все повече и повече.
Високо над облаците, слънцето винаги грее. Негропонте рисува едно утре на говорещи тостери, интелигентни хладилници и ароматизирани компютри ("Вие ще бъдете в състояние да си купите личността на Лари Кинг за интерфейса на вестника си."), картина подобна на семейство Джетсън, опитващо се да запази ценностите от предградията. За да намерите примери за по-дълбока трансформация, трябва да четете между редовете. Негропонте има навика, например, за редуцира човешките функции до чисто механични: човешкото око е "клиент за картината", ухото е "канал", лицата са "дисплеи", а "гарантираната аудитория на Дисни се обновява обикновено, когато ражданията надхвърлят 12 500 на час." В бъдеще, "CD-ROM дисковете може би ще стават за ядене, а паралелните процесори ще бъдат поставяни като лосион за тен." Новото, цифрово човешко същество ще се наслаждава буквално не само устройствата за съхранение, но и на нарцисизма. "Вестниците ще бъдат отпечатвани само като единични издания ... Могат да бъдат наречени "Daily Me". Авторите, междувременно, движейки се от текст към мултимедия, ще поемат ролята на "създатели на декори и постановчици или дизайнери на увеселителни паркове."
Когато Бари Сандърс поглежда към младите хора, той вижда изгубени, безизразни лица. Негропонте вижда "математически способно и визуално ограмотено" поколение, щастливо конкуриращо се в киберпространството, където "преследването на интелектуални постижения няма да бъде приписвано единствено и само на "книжните червеи." Той работи за един вид терапевтичен корпоративизъм, защитавайки видео игрите като учители на "стратегии" и "умения за планиране", и припомня как синът му имал проблем да се научи да събира и изважда, докато учителят не сложил знака на долар пред цифрите. Негропонте най-много се доближава до признаването за съществуването на социална дисфункция чрез описанието си на роботите, които в близко бъдеще ще ни носят напитки и ще бършат праха от празните ни библиотеки: "От съображения за сигурност, домашният робот също така трябва да бъде в състояние да лае като свирепо куче."

Лесно е да се видят недостатъците на решителния анти-историцизъм на Негропонте. По-трудно е обаче, да не харесаме автор, който започва книгата си с изповед: "Тъй като имах дислексия, не обичах да чета." Негропонте е нищо повече и по-малко от човек, който е спечелил, спекулирайки с бъдещето и е готов, като успешен борсов посредник, да споделя своите тайни. Освен предлагането на няколко мъгливи обещания ("Цифровата технология може да бъде естествения двигател, който ще донесе на хората по-голяма световна хармония."), той не претендира, че неговата революция ще реши по-сериозни проблеми от тези като напр. раздразнението, което изпитвате, когато се налага да отидете във видеото, за да вземете филм под наем.
В една култура на фалшива перспектива, където Джони Кокран може да се появи по-висок от Борис Елцин е трудно да се каже дали интернет е наистина голямата новина. Ръсел Бейкър сравни екзалтацията по мрежата с еуфорията от атомната енергия през петдесетте, когато индустриалните рекламатори обещаваха, че скоро ще плащаме "жълти стотинки" за месечни комунални услуги. Днешните ентусиазирани поддръжници на технологиите не могат да предложат на обикновените потребители така измерима полза като евтина електроенергия например. Вместо това, точките за продажба са нематериални-предавани чрез езика на здравето и информираността.
Цифровата технология, продължава аргументирането, е добро лекарство за болното общество. Телевизията ни управлява чрез изображенията; интерактивността ще върне властта на народа. Телевизията произвела милиони необучаеми деца; компютрите ще ги научат. Програмирането насочено от върха надолу ни е изолирало; мрежите с обратната насоченост ще ни съберат. Като бонус, цифровизирането е лекарство с добър вкус. Това е поп-културното удоволствие да бъдем поканени да се поглезим. Наистина, някои от най-добрите телевизии днес се финансират от IBM: монахини в италиански манастир си шушукат за мрежата, марокански бизнесмен отпива ментов чай и говори онлайн. Това е както реклама, така и пищно постмодерно изкуство. Разбира се, целта на това изкуство е просто да направи даването на нашите долара на IBM да изглежда неизбежно. Но популярността си има своето оправдание.
Ако аз трябва да скроя свой собствен убийствен аргумент срещу цифровата революция, щях да започна с наблюдението, че и Нют Гингрич, и Тимъти Лиъри са луди по нея. Някъде, нещо, не се връзва. Дъглас Рушкоф, в "Media Virus!" – неговото голямо колкото цяла книга изследване за контракултурата на медиите - цитира един скептичен Ню Ейдж мислител след като му представя тази светла страна на революцията: "Вече няма лично пространство. Идеята за образователната култура е понятие в основата на средната класа. Да се свърже образованието, ученето с усамотението за размисъл. Това е толкова елитарно понятие." Робърт Кувър, пише в подобен дух в няколко есета за "Times Book Review", обещавайки, че хипертекста ще замени "предварително определения еднопосочен път" на конвенционалния роман с творби, които могат да се четат по всякакви начини и така читателите ще се освободят от "доминацията на автора." В същото време, говорителят Гингрич има своя собствена клика от Ню Ейдж автори, рекламиращи електронните срещи в града като перфектния антидот срещу уморения от Втората вълна либерализъм. Където Уол Стрийт вижда печалба за инвеститорите, визионери с всякакви политическа убеждения виждат овластяване на масите.
Новините за това по-добро бъдеще продължават да пристигнат чрез печата в "погребалното, дистанцирано потисничеството на хартията", както се изразява един колумнист в "Wired" - може просто това да е парадокса на постепенното отпадане от употреба, както необходимостта да яздиш кон към продавача, от който ще си купиш първия автомобил. Но Негропонте, обяснявайки решението си да публикува истинска книга предлага изненадваща причина за избора си: интерактивната мултимедия оставя много малко на въображението. "От друга страна," казва той, "писаните думи създават блестящи картини и предизвикват метафори, които вземат по-голямата част от значението си от въображението и опита на читателя. Когато четеш роман, голяма част от цвета, звука и това, което се случва идват от теб." :)
Ако Негропонте взима здравето на политическото тяло насериозно, той ще трябва да проучи какво предполага този аргумент за мускулния тонус на въображението ни в напълно цифровизираната епоха. Но вие можете да му се доверите, че твърдите корпоративни интереси, които той съветва няма да изпаднат в сантименталност. Истината е проста, но и нелицеприятна. Романът умира, защото потребителят повече не го иска.

Превод: Преслава Ст. Кирова ©

II част

На английски: The reader in exile and oth.