Гара

Почти всеки ден минавам от там. Завивам покрай главната червена сградата и влизам в някакъв друг отрязък от времето - с огромни чинари, симпатични жълти къщички, напоени с масло траверси... всички са самотни. Искам да вървя много бавно, но да не спирам, да продължа максимално преминаването през отрязаното време и място. Има нещо особено там, друг някакъв живот по сивата кора на дърветата и жълтите стени на сградите. Прекосявам бавно пространството от около стотина метра - покрай пейката, малката ограда, стълбите и обгорената трева...
Мисля си защо харесвам гарите, още от дете - има нещо в тях, сякаш времето там тече по друг начин, чувствата и мислите се променят, сякаш си в някакво предверие, на ръба на две реалности, качваш се във влака и изчезваш - не си нито тук, нито там... Колко отдавна не съм се возила на влак. Като дете, когато нощем пътувахме, гледах движещите се светлинки от прозореца си представях, че се движим по океанското дъно, в дълбоката, черна вода и как непознати, тайнствени неща пулсират в нея. Често пътувах сама и често съм слизала на грешни гари - нали толкова си приличат - но не ме беше страх щом сбърках гарата, а някак гъделичкащо интересно ми ставаше и гледах да не се поддавам на това си чувство, защото знаех, че ще направя някоя глупост и ще разтревожа родителите си. Но имаше други случаи, когато влакът се чупеше и трябваше да чакаме на някоя гаричка или да пътуваме с рейс до друга и тогава бях направо щастлива, че имам оправдание за приключението си.
Толкова се отнасям в мисли и спомени, че гласът отгоре ме кара почти да подскоча „Ей, кой ден сме днес?” Вдигам глава и виждам възрастна жена на един от прозорците... Спирам се започвам да се чудя наистина кой ден сме всъщност...вторник май. Вторник е - казвам. Жената ми благодари и прозореца се затваря. Гледам още няколко секунди нагоре и се чудя дали наистина имаше някой там, та от сградата дори табелата „Внимание, падащи предмети!” е паднала, а и денят е четвъртък.