Лиценз


*Материалите в блога са с Creative Commons лиценз Признание-Некомерсиално-Без производни 4.0 Международен
Показват се публикациите с етикет безетикетни. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет безетикетни. Показване на всички публикации

сряда, 2 септември 2026 г.

петък, 24 април 2026 г.

***

Опитах се да гледам българския сериал „ Ком – Емине“, но не догледах и първата серия. Вероятно ще го пробвам пак, но покрай него открих един друг филм, които ми напомни много хубави мигове от престоя ми в Англия. 

Соленият път. И давамата актьори са чудесни. Около самата книга, по която е направен филма и авторката й се вихрят някакви скандали, но въпреки че попрочетох, не ме заинтересуваха особено. Вероятно има значение за замесените реални хора и ако наистина авторката твърди, че 100% всичко е истина.

Ако някой се поддава на клишетата и мисли, че Англия е „мъглив Албинон“, много се лъже. В Лондон често може и да е така, поради ред причини. Но има прекрасни, невероятни места и си струва човек да поживее дори за малко там, за да види това и онова, и да не се тупаме все в гърдите, че България била най. Аз предпочитам климата на местата, в които съм живяла там, пред този в настоящото ми място в България. Усеща се, че е остров по всичко, времето се сменя много бързо и няма, както тук да вали една седмица без да спира. Свежо, без резки температурни разлики, покрай морето постоянно духа вятър  - това е единственото, което ми е било неприятно понякога.

Първо, докато живеех още в Хатфийлд, пътувах до Сийфърд и от там директно по пътя на Севън систърс до Ийстбон. Не можах да стигна до Ийстборн, защото времето не ми стигна.

Долината на река Къкмиър между Иистборн и Сифърд и мястото, където се влива в морето е прекрасна гледка.

Къпах се в морето, слизайки по стълбички надолу от скалите близо до известната къща, която често се вижда в английските филми. В сериала за Сандман, дори мястото около нея и въобще Севън систерс бяха Раят. 😊

Върнах се назад и спах в едни храсти, без палатка, само с якето ми за дъжд и вятър отгоре и къси панталони, беше изключително топло (снимката ми горе е от сутринта, когато вече се връщах наобратно). Небето се сливаше с морето и някакъв круизен кораб пъплеше сякаш в самото небе. Морските птици, противно на всички мои очаквания, не спаха въобще, както и аз разбира се, но беше много, много хубаво. 

След това, когато вече живееех в Уърдинг, пътувах до Ийстборн и провървях пътя наобратно. Искаш ми се да продължа и да се върна в Уърдинг пеша покрай брега, но мисля, че видях, че пътя се отколонява и не върви все покрай брега и това ме накара да се откажа.

След това съм вървяла пак обратно от Уърдинг през Брайтън и пак стигнах до там, където пътя спира да върви точно покрай брега.

От Уърдинг в обратната посока към Литълхамптън също е прекрасно покрай брега.

Така, че съм видяла нещо подобно, продължението на Солния път, макар до най-красивата (както всички казват) - Корноул така и не стигнах.

Докато живеех още в Хатфийлд бях на организарана екскурзия с посещение на Дорсет и Юрския бряг, и за радост видях Маноуар и Дърдъл Дор. Почти 10 години са минали от тази екскурзия, вече сякаш разглеждам нечии чужди снимки...

И други красиви места посетих след това, особено в Шотландия. Тогава бях решила да не снимам, а само да разказвам видяното, но все още не съм споделяла написаното никъде. Искам, сякаш, да си остане само за мен.

Сега повече ми се работи в градината, отколкото ми се ходи, където и да било.

п.п. В английската традиция и фолклор, когато намериш камъче с дупка и погледнеш през него - ще видиш фея. 😊















сряда, 11 декември 2019 г.

Worry dolls

Worry dolls (Trouble dolls, Sp. Muñeca quitapena) са малки, обикновено ръчно изработени кукли, за пръв път появили се в Гватемала.
Големината им е от 1,5 до 5 сантиметра и се изработват от тел, пресована хартия, глина, дърво, cibaque (вид водно растение, което в изсушен вид се използва за плетене на шапки, кошници др.), памук, вълна, цветна прежда.
Според легендата децата могат да кажат всичките си грижи на куклите и да ги поставят под възглавницата си, докато спят. На сутринта грижите ще са изчезнали и/или куклите ще са ги дарили с мъдрост и знание как да се справят с тях.
Историята идва от местна легенда на маите. Принцесата на маите Иксмукане получила специална дарба от Бога на слънцето, която й позволявала да се справя с всяка човешка грижа и проблем. Куклите символизират принцесата и нейната мъдрост.
Функцията им е била/е да успокояват мрачни и тревожни деца. Имат роля в съвременната педиатрия и детска психиатрия.

неделя, 3 март 2013 г.

Хора

"Хора" е съчинение на детето аутист Антон Харитонов, когато е бил 7 годишeн. Антон е герой на документалния филм "Антон е тук"("Антон тут рядом"), представен на София филм фест.

Благодарение на Светлана Комогорова-Комата и преводача на текста на български Боян Станков.

ХОРА

Хората биват добри, весели, тъжни, добри, хубави, благодарни, големи хора, малки.
Хората отиват вкъщи. Хората ходят до магазина.
Хората свирят на пиано. Хората свирят на роял. Хората свирят на хармоника.
Хората стоят до къщите.
Хората търпят. Хората рисуват.
Пишат хората, пият вода, чай. Хората пият кафе. Хората пият компот. Пият кефир. Силен чай. Пият.
Хората ядат сладко, сметана.
Хората мислят, мълчат.
Хората цепят дърва, режат, напалват.
Хората се поздравяват, говорят.
Стават носачи на вода, карат вода.
Хора в кораба, в самолета, в автобуса, в трамвая, във влака.
Хората живеят в къщите, в стаята, в кухнята, в котелната, в коридора.
Хората си тръгват, излизат, тичат.
Хората седят, умират, събуват си чорапите.
Хората не търпят.
Хората още говорят. Хората се разрошват. Пишкат, акат. Преобличат се. Четат. Гледат. Мръзнат.
Къпят се. Купуват. Греят се.
Стрелят. Убиват.
Смятат, решават. Включват, изключват. Вълнуват се, пушат. Плачат, смеят се.
Звънят хората. Бързат. Ругаят.
Хората барабанят и тропат. Не се разрошват. Изгубват се.
Хората дерат кожа.
Хората ще изтърпят.
Веселяци, ходят по баровете. Червени. Ниски.
Жените биват добри, говорещи, светли, кожени, горещи, красиви, ледени, дребни.
Има още хора без мустаци.
Хората биват седящи, стоящи, горещи, топли, студени, истински, железни. Весели.
Сериозни. Нормални, готини, палави.
Рижи. Дълбоки.

Хората имат край. Хората летят.

превод Боян Станков

сряда, 16 март 2011 г.

Противотурбулентно

Искам да се плъзгам като воал по нещата, по думите, мислите...
Да обливам с топла тишина всяко тяхно напрежение и
те да започват да харесват формата си, и да се пълнят със съдържание.
Искам да се плъзгам като полъх, като дъх...
и съдържанието да става форма.
Да посрещам свистящите стремежи като пружиниращ мъх
и Молох да стане уютна камина за някой измръзнал.
Искам като галеща ръка да посрещам стената,
а не с юмрук и глава да чупя себе си,
и да се сглобявам погрешно, всеки път.
Преградата да омеква, да се вдлъбва и да става стъпало,
или скут, или малко пъшкащо кученце...
Светът всъщност не се крепи нито на костенурки, нито на слонове.
Крепи се на меките форми на малки бозайници, жадни да бъдат напоени с него.

сряда, 2 март 2011 г.

Малка кафява рокля


Поставих стълбата на капандурата и си представих как в сеното на топлия, напечен таван ще чета някоя стара книжка и как ще наблюдавам тайно света. Дръпнах капака и върху ми се изсипаха орехи, стара шума, пръст, кестени, стара амбалажна хартия, разбъркано със захар кафе, шоколадови бонбони, перца от кафява кокошка... Две топли длани ме хванаха за раменете и някой с горещ дъх и детски глас зашепна в ухото ми. Зави ми се свят, стълбата падна... После разбрах, че не мога да вляза вече там. Мога само да събера перцата, шоколада, пръстта и да си ушия една чудесна, малка, кафява рокля от детството и да я нося, когато съм щастлива.

четвъртък, 11 декември 2008 г.

Гара

Почти всеки ден минавам от там. Завивам покрай главната червена сградата и влизам в някакъв друг отрязък от времето - с огромни чинари, симпатични жълти къщички, напоени с масло траверси... всички са самотни. Искам да вървя много бавно, но да не спирам, да продължа максимално преминаването през отрязаното време и място. Има нещо особено там, друг някакъв живот по сивата кора на дърветата и жълтите стени на сградите. Прекосявам бавно пространството от около стотина метра - покрай пейката, малката ограда, стълбите и обгорената трева...
Мисля си защо харесвам гарите, още от дете - има нещо в тях, сякаш времето там тече по друг начин, чувствата и мислите се променят, сякаш си в някакво предверие, на ръба на две реалности, качваш се във влака и изчезваш - не си нито тук, нито там... Колко отдавна не съм се возила на влак. Като дете, когато нощем пътувахме, гледах движещите се светлинки от прозореца си представях, че се движим по океанското дъно, в дълбоката, черна вода и как непознати, тайнствени неща пулсират в нея. Често пътувах сама и често съм слизала на грешни гари - нали толкова си приличат - но не ме беше страх щом сбърках гарата, а някак гъделичкащо интересно ми ставаше и гледах да не се поддавам на това си чувство, защото знаех, че ще направя някоя глупост и ще разтревожа родителите си. Но имаше други случаи, когато влакът се чупеше и трябваше да чакаме на някоя гаричка или да пътуваме с рейс до друга и тогава бях направо щастлива, че имам оправдание за приключението си.
Толкова се отнасям в мисли и спомени, че гласът отгоре ме кара почти да подскоча „Ей, кой ден сме днес?” Вдигам глава и виждам възрастна жена на един от прозорците... Спирам се започвам да се чудя наистина кой ден сме всъщност...вторник май. Вторник е - казвам. Жената ми благодари и прозореца се затваря. Гледам още няколко секунди нагоре и се чудя дали наистина имаше някой там, та от сградата дори табелата „Внимание, падащи предмети!” е паднала, а и денят е четвъртък.