от Браян ФърънесБащата на Луцифер бе наемен портретист. Ако му изпратехте снимка и чек за четиристотин долара, той би нарисувал вашия лик в тъмно, опушено масло. Нелоша сделка за най-изтънченото пътешествие на егото и най-сигурния начин новите пари да остареят. Беше през осемдесетте. Бизнесът му процъфтяваше.
Той не беше най-великият портретист в света, наистина, но клиентите му не се оплакваха, а и той обичаше работата си. Обичаше я толкова много, че когато свършеше с платената работа за деня, обичаше да рисува отминалата слава на Индиана– мъже като Хюги Кармайкъл или Буут Таркингтон, мъже, чиито имена звъняха като тиха камбана, но не бяхте сигурни защо, макар да мислехте, че са играли за Къбс или са работили във военния завод на дядо ви.
Идеята зад тези неплатени портрети беше да възроди някои от субектите на отминалата слава, но тъй като не му бяха поръчани от музей или галерия (или поне да ги бяха приели, дори като дарения), те свършваха на стената във всекидневната, наредени в редици, като някакво странно жури от втренчени чичовци.
Растейки Луцифер мислеше, че портретите са смешни и че клиентите на баща му са повърхностни и глупави. Но по времето около дванадесетия си рожден ден, любопитството започна да го гризе. Ако баща му можеше да направи един търговец на зърно да изглежда като университетски ректор, колко различно би изглеждал Луцифер нарисуван с масло?
“О, скоро ще разбереш!” каза баща му. “Но няма да е от мен. Ще бъдеш толкова известен, че няма да се нуждаеш от тъпак като мен, който да усилва образа ти.”
Това не беше характерния случай на изцяло отдадения баща, с големи надежди за своето момче. Луцифер беше въшлив от талант и старателно го криеше. Много хора мислеха, че ще направи нещо голямо. Някои дори се надяваха на това. В какво беше добър ли? Във всичко. По времето, когато беше на десет, той биеше баща си на домашната игра Jeopardy. На церемонията за дипломирането му в началното училище, Луцифер направи такова вълнуващо изпълнение на “Одисей” на Тенисън, че цялата тълпа стана от пейките; никой не можеше да каже и дума. По гимнастика той можеше да върти тялото си около дръжките на коня толкова бързо, че краката му заприличваха на самолетно витло, но истинското чудо бе, че никое от другите момчета в училището не му се подиграваше за това. Луцифер беше електромагнетичен и славата сякаш летеше към него.
Това, което той не знаеше – което неговия баща също не знаеше – беше това как ще стане известен и с какво. Но те получиха намек за това.
Баща му се опита да каже “не”, но Луцифер го убеди. Той ласкаеше. Той мотивираше, с леки и прикрити заплахи, обещавайки награди, поставяше на баща си подвеждащи въпроси за рисуването, водейки го през минното поле на риторичните капани и по заплетените пътеки на вината. Момчето не (винаги) се молеше, но използваше както всеки друг вид за словесно убеждаване, познат на хората, така и няколко нови подхода. Това което правеше не беше лесно, но той беше упорит. И накрая, на третия ден, когато усети, че баща му ще се съгласи на всичко само и само шума да престане, той постигна успех.
”Виж.” каза Луцифер, галейки голата си, детска устна. “Нямам мустаци.”
Мустаците бяха проклятието в работата на баща му. Неговите портрети изглеждаха достойно, докато не им сложеше мустаци (винаги имаше някой с мустак - някой човек, на когото никога не успяваше да вземе уговорената сума за портрета). После обекта на портрета изглеждаше така сякаш е хванал гъсеница между устните и носа си и чака, леко кривоглед от страх, служителите от Контрол на животните да пристигнат.
”О, за Бога, седни.” каза баща му. “Нека да приключваме с това.”
Луцифер се разположи на един стол, докато баща му нагласи триножника в дневната. Обикновено баща му си подсвиркваше “Петя и вълкът”, докато рисуваше, но днес подсвиркването излезе тънко и пискливо, и след няколко минути той млъкна. След това (както и сега) правеше няколко шриха с четката, а после се чумереше на платното и почукваше с края на четката по брадичката си. “Задръж още”, каза той на няколко пъти, въпреки че той беше единствения, който нервничеше.
След няколко мъчителни часа, той изтръгна платното от триножника. “Забрави!”, каза той. “Ако искаш толкова лош портрет да се обадим на Питър Мюнц. Той рисува деца.”
”Покажи ми какво си направил“, каза Луцифер.
Баща му погледна портрета отново. “Не, аз просто ще се отърва от него.”
Луцифер направи крачка към него. “Покажи ми.”
”Не съм свикнал да работя с живи модели. Има твърде много. . . измерения.”
Но когато Луцифер хвана портрета баща му го пусна с въздишка. Момчето, в крайна сметка, щеше да поеме по своя път, така че защо да се бори с него?
На пръв поглед Луцифер не виждаше къде е проблема. Приличаше на него, всичко бе наред. Може би изглеждаше малко по-голям от единадесетгодишен, но това можеше да е заради кафевия костюм, който бе облякъл заради портрета.
Но лицето му - то беше малко продълговато. И начина, по който главата му бе наклонена надолу, докато очите му гледаха с очакване. . . момчето на картината изглеждаше така, сякаш миг преди това му е било весело, но не за дълго. Изглеждаше така сякаш всеки момент щеше да каже: Къде са парите? Или: Аз чакам.
Луцифер започнал да разбира защо баща му се тормозеше. Портретът поставяше зрителите на място. Гледайки го, вие чувствахте как смеха израства и умира в гърлото ви.
Луцифер го върна на триножника и се опита да се пошегува: “Сложи му мустаци.”
Баща му топна четката в най-черната боя и нарисува тънки анимационни мустаци, завършващи с големи артистични завъртулки. Луцифер се засмя, така че баща му добави с резки движения и четири груби линии малка козя брадичка. “Рога”, каза Луцифер и гледаше как чифт кози рога се появяват на челото му.
След това добавиха нечестивите черни вежди, странната змийска опашка и раздвоения език. Всяко едно “разкрасяване” предизвикваше при появата си ленив, изкуствен смях, така че другите да знаят, че това е шега, просто грешка, малко забавление, а не е нещо страшно, по дяволите, което плашеше и двамата.
Източник: freightstories.com
п.п. Извинявам се за възможните грешки или неточности в превода.
Няма коментари:
Публикуване на коментар