Машина за четене на мисли

Картина: cherrypieartstamps.com
Андре Мороа

малък откъс от романа, превод от руски
източник: http://www.vavilon.ru/noragal/maurois.html

Учителят по френска литература
Денис Дюмулен - героя от романа
на Андре Мороа "Машина за четене
на мисли" (1937) – е поканен да
чете лекция за творчеството на Балзак
в америкинския университетстки град Уестмаус.
Пристигайки там с жена си Сюзан, той се среща
с Нобеловия лауреат, талантливия физик Хики,
който му показва новото си изобретение -
устройство, което чете мисли.
Дюмулен решава да използва апарата.

От къщата на Хики до нашата среща, около минута пеша, и пресичайки моравата, аз се питах, какво ще кажа на Сюзан? Да й покажа странното устройство, което нося под мишница, да й обясня как работи и да го изпробваме заедно? Или, напротив, да запазя мълчание, небрежно да поставя коварния пакет някъде наблизо, където той ще бъде в състояние да запише мислите на жена ми, да подслушам нейните най-съкровените мисли? Признавам си, това крадливо нахлуване в душата за миг ми изглеждаше съблазнително, но не, не е честно. Бих ли прочел писмо за жена ми, което не е адресирано до мен? Разбира се, че не. "Това е същото." - помислих си, натискайки бравата на входната врата и решен да разкажа всичко на Сюзан.

Но твърде често, решавайки едно, под влияние на обстоятелствата правим нещо съвсем друго, и така се случи, че тази същата вечер Сюзан ме посрещна не съвсем ласкаво.
- Колко късно си идваш! - недоволно каза тя. – Вече се притесних.
- Абсолютно напразно, - казах аз и сложи хартиения пакет на малката масичка до Сюзън. - След лекцията се срещнах с Хики и ние поговорихме малко: както можеш да видиш причината за закъснението ми е съвсем банална.
- Може би - каза тя – но, съгласи се, аз не знаех всичко това ... И въобще, що за удоволствие е да се говори с този англичанин? Той е ужасно скучен.
- Как може да говориш така, Сюзан? Какво е това лекомислие - да съдиш така за този велик учен, когато не разбираш нито неговия език, нито идеите му! Честно да ти кажа, Хики ми е сто пъти по-интересен от сестра ти, Мари-Клод, или зет ти Максим - тя всеки път обяснява защо децата й постоянно настиват, а той винаги описва военните си подвизи.
- Много великодушно от твоя страна да ми напомняш за улица Фонтенел, когато до нея има шест хиляди километра! Всичките ми нерви и без това се разстроиха в тази Америка...
- Нерви - най-лесното оправдание, – казах аз, вдигайки рамене.
Чернокожата ни прислужница съобщи, че вечерята е сервирана. Тръгнах след Сюзан и горчиво се укорявах за невъздържаността си. През последните няколко седмици между нас се получаваха, все по-често, подобни разногласия. Аз се връщах в къщи, изпълен с жалост към моята бедна изгнаница и решен да се държа с нея по бащински внимателно и насърчително; аз ясно си се представях, как отсега нататък ще бъде великодушен и добър. Но когато сме заедно тя винаги се обижда от някоя моя непремерена дума. И след пет минути вече се е разгорял никому ненужен спор, сипят се обиди и упреци. "Не, - казвах си, влизайки в трапезарията - тази вечер няма да го допусна, няма да позволя да се ядосам ..." Но Сюзан, веднъж започнала, не можеше да спре, у нея, сякаш бе Пития, се разгаряше вътрешен огън. Веднага щом се появи на масата захаросания пъпеш, тя отново заговори за омразната улица Фонтенел: сутринта дошло писмо от там, в което се съобщавало, че мосю Ковън-Леке е болен.
- Сега разбираш ли какво значи това? - говореше Сюзан. - Джером с Хенриета ще оплетат татко, ще го въртят на пръста си, а аз заради теб стоя тук, отвъд океана и не мога да защитя правата си. Разбираш ли сега защо още от началото не исках да идвам тук?
- Сюзън, мила моя, не искам да започваме отново този труден разговор - казах аз. - Но, първо, когато президента Спенсър ме помоли да изнаса лекции тук, приех поканата с твоето съгласие. И после, хиляда пъти те помолих, за известно време, да забравиш за вашите семейни разпри. Джером с Хенриета искат да получат фермата на баща ти? И какво от това! Нека бъде така. Ти няма какво да правиш там, аз също. И никакви разговори няма да помогнат. Така че, за бога, нека да поговорим за нещо друго ... Защото, наистина, за съжаление е: с теб сме в млада, непозната страна, живеем сред нови, изключително интересни хора, а ти всяка вечер ме заливаш с едно и също - правата на поземления имот в Горна Нормандия ... Не, не, достатъчно! .. Има нещо дребнаво и пошло в това, за мен това е болезнено, в крайна сметка ... Обичам те дълбоко и искрено, но от такива разговори се задушавам... Опитай се да покажеш малко благородство и душевна широта... напълно си способна на това...
- Да, знам - каза Сюзан горчиво. – Мъже като теб призовават за благородство и духовна широта от чист егоизъм, когато те са им от полза. На теб ти е добре в Америка ... На първо място, ти си просто безсърдечен: откъснат от децата, от роднините, от приятелите, и въпреки това без да ти мигне окото ги изхвърляш от сърцето си... И после, ти си поласкан, че местните глупачки, като Мюриъл Уилсън, ти се възхищават, сякаш си гений ...
- Фамилията й не е Уилсън, а Уилтън, и ако тя слуша лекциите ми ...
- ... това, разбира се, е само от любов към Балзак? Нищо подобно, Дени, и ти сам разбираш това не по-зле от мен ...И въобще, на мен ми е все едно, можеш да тичаш колкото искаш след всякакви американски въртиопашки, само че тогава, моля те, не ми чети проповеди за благородство ... А що се отнася до собствеността на татко, която ти така презираш ... но все пак като остарееш, вероятно няма да се откажеш от къщата на улицата Фонтенел ... само ако мога да я опазя от този алчен Джером.
Разбрах, че нищо не мога да направя, трябва просто да чакам, докато бурята премине. Но в мен сякаш се всели някакъв демон; и когато напуснахме трапезарията и Сюзан седна на предишното си място, аз отидох до масичката до нея, все едно искам да поставя чашата с кафе и през пролуката на навитите вестници, незабелязано натиснах копчето и включих апарата на Хики. За момент ми се струваше, че ще бъда заловен на местопрестъплението. Сюзан, поставяйки книгата на коленете си, попита небрежно (мислех, че тя е само се преструва на безразлична, но грешах) – Чий са тези хартии?
- Какви хартии? А, това ли ... Хики ми даде да погледна някакви списания.
Тя повече не ме разпитва. Устройството бе обърнато към нея и беше достатъчно близо. Седнах срещу нея, отворих един том на Балзак, и, преструвайки се, че правя някакви бележки, наблюдавах жена си. Тя четеше, "Люсиен" - обичам тази книга и сам бях посъветвал Сюзан да я прочете, но изглежда, мислите й скитаха някъде другаде. От време на време тя пускаше книгата на коленете си и се замисляше. Няколко пъти понечваше да отвори уста, готова да ме заговори, но аз седях с непристъпен вид, без да повдигам очи, и тя само въздъхваше и пак посягаше към книгата. Към десет часа стана.
- Уморих се - каза тя. - Ще отида да си легна.
- Сега ще си довърша главата и също ще дойда, - отговорих аз. Веднага след като тя излезе от стаята, аз извадих огромния "пистолет" от вестниците, спрях часовниковия механизъм, скрих апарата в чекмеджето си и го заключих. След това, заглушавайки неясната тревога и някои угризения на съвестта, отидох при Сюзан.

На следващия ден очаквах с нетърпение кога ще приключи лекцията на Хики и часа за лабораторни упражнения, за да мога да отида при него. Не ми провървя – попаднах на неговия лаборант Дарнли. Как пред него да кажа, че имам у себе си запис и искам да разбера какво е записано на него? Но Хики бързо забеляза смущението ми и заговори пръв.
- Скъпи мой, - каза той - не се колебайте да говорите пред Дарнли. Той е не само мой сътрудник: той по-добре от мен ще ви помогне да разшифровате психограмата... Да, аз наричам тези записи психограми... Дарнли ще ви отведе в мазето - където имам инсталирани звукова машина - и ще я включи за вас ... Не, не, не се страхувайте ... Нека той, а не аз, ви обясни всичко за тази механика, тук няма никаква нескромност, напротив ...Предполагам, че записа, който носите е на френски?
- Да, разбира се.
- Виждате ли! Дарнли не знае нито дума на френски, а аз разбирам съвсем малко, най-много несложни изречения... Следователно така ще е по-добре ... Е, до скоро ... Когато свършите, обадете ми се на тръгване.
Дарнли взе "пистолета" и аз тръгнах в мрака след него. По пътя, той ми обясни, че разчитат записа, слагайки го в различни разтвори и изсушавайки го; едновременно с това записа се превръща в звук. Дарнли - весел млад мъж, известен спортист във факултета – се държеше приятелски и непринудено, но мен ме мъчеше съвестта и вече съжалявах за направеното. В лабораторията му, трябваше да чакам доста дълго време, докато той нагласяше приборите, и когато погледнах часовника, се оказа, че е вече седем часа. Сюзън отново ще се сърди, че аз се прибрам късно. Нещастник, виновен съм пред нея. Нима това, което правя сега, не е предателство?
- Готов ли сте? – неочаквано ме повика Дарнли
Отговорих му, че съм готов. Чуха се равномерни прищраквания, все едно работеше кинокамера, чу се нещо като шумолене, като шепот, прекъсвано от някакъв глух равномерен шум (скоро разбрах, че това е дишане), и наред с всичко това звучеше слаб глас ... не, не точно гласът на Сюзан, но много сходен. Той говореше нещо не особено ясно, аз не се сетих веднага: мислите на Сюзан се преплитаха с фрази от книгата, която тя четеше.
Няма да цитирам големи части от психограмата, защото записите са доста дълги, еднообразни и по-скоро скучни, и освен това в наши дни всеки, който има психограф..., с две думи, повечето от читатели знаят много добре какво представлява.
Въпреки това ще приложа част от въпросната психограмата, тъй като тя бе първата, която чух в живота си, и бих искал да добиете представа за това в каква изненада и объркване ме хвърли тя. За да е по-лесно на читателя да се ориентира, фразите от книгата, която беше тогава пред очите на Сюзан са подчертани.

"... В 05:40 бях на гарата. Наистина Дени е голям егоист; В 5:40 бях на гарата, беше ужасно, когато в пет часа сутринта се събудих в каютата и на палубата толкова силно тропаха ... Беше ужасно, така се изтощих, а водата във ваната през цялото време се плискаше, и ми беше така лошо; ето като се върнем във Франция - и никога, никога повече през живота си няма да стъпя на параход; още два месеца, а може би и половин година, ако Дани се съгласи, само не знам, как да му го кажа. Той е доволен, всички го хвалят; той обича, когато го хвалят; в действителност, той е тщестлавен и наивен; а аз нищо добро не намирам тук, американците не знаят как да се говорят с жените, те са толкова сериозни, така плахи; мъжете във Франция са къде къде по-смели ... Забавен е, този приятел на Дени, как се казваше... Кузан? Да, Кузан – как се наведе над леглото на Жак и прошепна в ухото ми: "Жалко, че не е мое произведение." Как се подразних тогава и развълнувах едновременно и му казах: "Внимавай, Дени ще чуе." В 05:40 бях на гарата и тогава си спомних, че забравих да попитам Мари Лемие, как да стигна до къщата, знаех, само че тя е недалеч от гарата, къща, къща, къща, улица Фонтенел, каква непредпазливост от моя страна, че заминах, ако Хенриета с Джером се нуждаят от пари, те ще заставят папа да заложи къщата и парите ще се изпарят за миг, така стана с фермата в Марго; противния Джером, ако можех, непременно щях да ги скарам двамата с татко; трябва да поговоря за това с Адриан, В 5:40 бях на гарата. Адриан, театър, любов. Адриан винаги ще ме посъветва за нашите руански дела, той е практичен човек; а с Дени не може да се говори за това, той си въобразява, че Джером е честен човек, да самият той е честен, това е истина - уважавам Дени, но той нищо, нищо не разбира, не си представя дори какви подли мошеници са те и се възхищава на Хенриета само, защото е красива, като че ли това има значение; мразя Хенриета, когато бяхме малки, винаги се биех с нея, защото беше по-красива от мен, а сега аз вече имам три сиви косъма, остарявам, колко бързо минава живота! В 5:40 бях на гарата, колко е меланхолично тук, и колко тихо, в Руан, обичах да ходя на Сен-Роменския панаир, там бе оживено, имаше музика, въртележка с дървени коне на площад Бовуазин и менажерия, колко весело беше! Адриан се качи с мен в люлката, а тя се завъртя бързо-бързо, той се притисна до мен, беше много приятно, в шатрите се тълпеше народ, тропаха барабаните за лотарийни билети, и нуга, и карамел. И тогава си спомних, че забравих да попитам Мари Лемие, как да стигна до къщата; в тълпата няколко пъти, Адриан ме прегърна през кръста, беше хубаво, в действителност, ако бях се омъжила за Адриан, може би бих била по-щастлива. Дени е честен, но той не разбира нищо, а Адриан преуспява, той е агент на имоти, получава двеста хиляди франка на година, Луиз се облича много по-добре от мен и е свободна от всички домашни задължения, а и освен това Адриан е толкова нежен, ласкав. А Дени е груб и рязък. Адриан, театър, любов, син диван, ако не се лъжа от мебелите на улица Фонтенел също нищо няма да остане. На Дени му е все едно, а аз толкова обичам креслото Людовик XIV и една масичка с извити крака, такава старинна, знаех, само че тя е недалеч от гарата...”

Е, достатъчно би било скучно и безполезно да се чете по-нататък, потокът от несвързани мисли продължаваше повече от час. "Вътрешният монолог" отново и отново бе прекъсван от кратко мълчание или дълги откъси от книгата. Читателят вече е забелязал, че главното в тези дълги размисли бе непрекъснатия страх, че зетът Джером ще измами баща й, тайна неудовлетворена чувственост, спомени за стара полудетска любов с някой си Адриан Леке, който се явява някакъв роднина на Сюзан. Това ме вбеси, защото аз познавах Адриан: четиридесетгодишен женкар, вулгарен, посредствен, напомпан агент по недвижими имоти с шкембе! Какъв ти Дон Жуан или Растиняк, той прилича повече на мосю Прюдома или Сезар Бирото! Разбира се, нищо в мислите на Сюзан не доказва, че тя го обича, но е ясно, че по някое време през младостта й, той я е ухажвал и за жена ми това не е дреболия и майтап, не, тя все още пази най-ярки спомени за този флирт, и дори за нещата, които взима присърце предпочита да не се консултира с мен, а с него, с този идиот! Докато слушах записа, всичко изглеждаше много сериозно. За щастие, в полутъмната лаборатория Дарнли не забеляза колко съм развълнуван.

- Доволен ли сте? - попита той, когато машината спря.
- Напълно - спокойно отвърнах аз. – Много ви благодаря, Дарнли.
Но излизайки от проклетия сутерен, аз се постарах да се измъкна тихо, без да попадам пред очите на г-н Хики.

***

Андре Мороа във Фантастик Фикшън