Лиценз


*Материалите в блога са с Creative Commons лиценз Признание-Некомерсиално-Без производни 4.0 Международен
Показват се публикациите с етикет Брус Холанд Роджърс. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Брус Холанд Роджърс. Показване на всички публикации

сряда, 27 април 2011 г.

Отчуждение

от Брус Холанд Роджърс
Източник: strangehorizons.com

След развода, жена ми каза, че не знае кой или какво иска да бъде. Когато чух, че тя се е превърнала в тостер, се почувствах реабилитиран. Тостер! Само подобно нещо ли би могла да бъде тя без мен? Дори не бе добра в това. Можеше само да изпече две филийки за определено време и те излизаха обгорени от едната страна и недопечени от другата. Очевидно, тя е тази, с недостатъците.
Вярно е, че бях безработен. Но тостер! Аз никога не съм изпадал чак до такава степен. Аз ще си намеря работа като човешко същество или ще остана на помощите за безработни.
След това тя работила като пералня в хотел, после като мощен сешоар, докато не била понижена. Станала един от онези кошове за пране с четири колела и брезентово покривало. Накрая, тя загубила дори и тази работа.
Скоро обаче, почувствах, че злорадството ми се стопява. Все още не можех да си намеря работа, без значение от усилията ми. Следващият път, когато я видях бе, когато бях на път за интервю за работа като портиер в една болница. Тя бе на паркинга, с гръб към едно запазено място. И беше зашеметяваща. Винаги щях да я позная, дори с всичките тези промени. Тя имаше бели стени. Тяло й бе примамливо лъскаво навсякъде, но върху вътрешните, закривени бели панели беше набраздено от предните й колела. Хромът й блестеше на слънцето.
Аз просто стоях там пред нея, чудейки се какво да кажа, докато един човек не излезе от болницата и се приближи до нея.
"Красива е, нали?", каза той, пъхайки ключ във вратата й. "Аз я възстанових,"каза той, " сглобих я от нейните оригинални 283 части, дадох й малко енергия. Дуал Картър. Разбирате ли от коли? Искате ли да видите под капака?"
Неговата щедрост ме накара да се почувстам неудобно. "Не."
Не бях забелязал табелките до тогава. Те казваха, "Д-р." Той бил лекар.
"Тя е най-добрият Корвет от 1960 на пътя", каза той, потупвайки я предано по покрива.
По-стара е. Но по дяволите, ако не изглеждаше като от 1960.
"Аз я ползвах."
"Какво?"
"Казах, че я ползвах."
"Знам нещо за нейната история", каза той, опитвайки се да запази усмивката си.
"Тя беше моя. Принадлежеше ми."
Всичкото доброжелателство се изпари от лицето му. "Не мисля така." Той отвори вратата.
"Разбира се, само защото е толкова блестяща сега, не мислите, че някога е могла да бъде с някой като мен!"
"Не казах нищо подобно." Той влезе и затвори вратата. Завъртя ключа. От начина, по който пееше двигателя й, можех да кажа - тя получаваше само най-доброто от всичко.
Той я форсира, но не можеше да потегли. Аз бях на пътя. Гледах гневно. Той гледаше гневно.
Гледах през неговото лице до шахматните знамена по орнаментите на покрива й. Тези малки знамена бяха наистина нещо за мен. Страна от нея, която никога не си бях представял.
Той отвори прозорчето. "Махни се от пътя," каза.
О, слънцето върху нейната гладка повърхност. Блясъкът на предната решетка. . . .
Той пришпори двигателя й отново, вече заплашително, след което започна да ме изблъсква напред. Можеше да ме прегази, но тя загуби скорост. Все още я беше грижа. Но беше твърде късно за помирение.
Той я подкара отново. Почувствах наведнъж цялото съжаление от това, че се бях крил в моето злорадство. Твърде късно. Твърде късно, за да променя каквото и да е.
Махнах се от пътя и ги оставих да отпътуват заедно. Отидох на интервюто и сега имам работа.
Аз съм. . . бърсалка.
:)

понеделник, 10 януари 2011 г.

Ренесанс

снимка: jingjingliu.ca
от Брус Холанд Роджърс

Източник- flashfictiononline.com

Сняг. Лед. Натежали небеса. Всички полети са отменени. На Морис му сеще да можеше да запали. Щеше му се да може да излезе навън. Така се случва в живота, мисли си той, гледайки насъбрания лед по заземените крила. Кариерата му, която той очакваше да го отведе до Лондон и Париж, го изпращаше, многокократно, до Омаха или до това летище в Билингс. Не че беше недоволен, разбира се, от жена си или от това, какви са децата му или от двуетажната къща в Чери Крийк и апартамента във Вейл, който почти не използваха. Но виелица като тази прави всичко толкова малко. Сякаш светът се свива около този терминал и Морис, и неговите спътници са последните хора на края на времето, заседнали тук, за да обмислят какво са постигнали до сега и в светлината на това осъзнаване, да започнат нов живот.
В новия си живот, Морис ще се ожени за момичето седящо срещу него, дъвчещо дъвка и четящо модно списание, поклащайки едната си обувка на върха на пръстите си, въпреки че няма да има за какво да си говорят. В новия си живот той няма да се интересува какво мисли който и да е, къде са сигурните инвестиции или дали пушенето е разрешено. И при тези обстоятелства, защо да не запали, от любов към Пийт? Защо не го направи сега? Той опипва вътрешността на джоба си. Къде е запалката? Малко мъх. Монети. Ето я.

п.п. Забравих музиката: Def Leppard-Switch 625

сряда, 15 септември 2010 г.

Световен проблем

от Брус Холанд Роджърс

*Малка задачка като за 15 септември.:)

Стан е пътувал 29,3 км от дома си в Торонто до дома на приятеля си в Мисисага. Преди да излезе от колата си, Стан си слага хирургическа маска, кожени ръкавици и очила.
Стан носи маската, защото той е притеснен за Тежкия Остър Респираторен Синдром, заболяване, което в световен мащаб има процент на смъртност между седем и петнадесет на сто - оценките се различават. Той е притеснен за хеморагичната треска Ебола, при която смъртността е от около 90%. Двама наскоро възстановили се пациенти с ТОРС в момента са на 47,2 км от Стан, в болницата в Торонто. Най-близко намиращите се пациенти с Ебола са в Африка, на 12 580 км от Стан.
Стан не е притеснен за г-жа Имелда Фостър, която почиства един мезонет. Ако Стан дори знаеше за г-жа Фостър, щеше да оцени ентусиазма й към белината като дезинфектант. Зрението на г-жа Фостър не е това, което беше и тя компенсира с многократно лъскане на повърхностите.
Стан носи ръкавици, защото е притеснен от ухапвания от паяк. Единственият отровен паяк в Онтарио е Северната вдовица, Latrodectus various, която произвежда отрова петнадесет пъти по-токсична, отколкото отровата на прерийните гърмящи змии. Въпреки, че паяка инжектира много по-малко отрова от една змия при ухапване, близо едно на сто от ухапвания на L. various са фатални. Фаталните случаи са основно с много малки деца и с много болни хора. Стан е тридесет и седем годишен мъж в добро физическо състояние. Все пак, той не поставя ръката си там, където нищо не се вижда и носи ръкавици за всеки случай.
Стан не е притеснен за Таня Скот, четиригодишно момиче, което живее в мезонета, където г-жа Имелда Фостър почиства. Ако Стан знаеше за съществуването на малката Таня, той би оценил старанието на г-жа Фостър с прахосмукачка навсякъде из апартамента, дори и на балкона. В мезонета няма нито една паяжина.
Стан носи слънчеви очила. Очаква се слънцето да грее мирно още около 5 милиарда години, но в рамките на това време неговата светлина ще се удвои до блясък, който Стан намира за обезпокоителен.
Стан не се тревожи за стъклената статуетка с формата на лебед с тегло 457 грама. Вчера Таня Скот премести лебеда от място му на масичката за кафе на балконния парапет, където да може да го разгледа на слънчева светлина. Таня остави лебеда на парапета. Г-жа Фостър не вижда лебеда, когато носи прахосмукачката, за да почисти балкона. Тя удря лебеда с тръбата на прахосмукачката.
В момента, в който лебеда започва да пада, Стан е на 38 метра от точката точно под падащия лебед. Той продължава към тази точка по права линия и с уверена крачка с 3,2 км в час. А падащия обект ускорява средно с около 10 м/сек2. Парапетът е 112 метра над тротоара.

Въпрос: За правилните неща ли се притеснява Стан?