Отчуждение

от Брус Холанд Роджърс
Източник: strangehorizons.com

След развода, жена ми каза, че не знае кой или какво иска да бъде. Когато чух, че тя се е превърнала в тостер, се почувствах реабилитиран. Тостер! Само подобно нещо ли би могла да бъде тя без мен? Дори не бе добра в това. Можеше само да изпече две филийки за определено време и те излизаха обгорени от едната страна и недопечени от другата. Очевидно, тя е тази, с недостатъците.
Вярно е, че бях безработен. Но тостер! Аз никога не съм изпадал чак до такава степен. Аз ще си намеря работа като човешко същество или ще остана на помощите за безработни.
След това тя работила като пералня в хотел, после като мощен сешоар, докато не била понижена. Станала един от онези кошове за пране с четири колела и брезентово покривало. Накрая, тя загубила дори и тази работа.
Скоро обаче, почувствах, че злорадството ми се стопява. Все още не можех да си намеря работа, без значение от усилията ми. Следващият път, когато я видях бе, когато бях на път за интервю за работа като портиер в една болница. Тя бе на паркинга, с гръб към едно запазено място. И беше зашеметяваща. Винаги щях да я позная, дори с всичките тези промени. Тя имаше бели стени. Тяло й бе примамливо лъскаво навсякъде, но върху вътрешните, закривени бели панели беше набраздено от предните й колела. Хромът й блестеше на слънцето.
Аз просто стоях там пред нея, чудейки се какво да кажа, докато един човек не излезе от болницата и се приближи до нея.
"Красива е, нали?", каза той, пъхайки ключ във вратата й. "Аз я възстанових,"каза той, " сглобих я от нейните оригинални 283 части, дадох й малко енергия. Дуал Картър. Разбирате ли от коли? Искате ли да видите под капака?"
Неговата щедрост ме накара да се почувстам неудобно. "Не."
Не бях забелязал табелките до тогава. Те казваха, "Д-р." Той бил лекар.
"Тя е най-добрият Корвет от 1960 на пътя", каза той, потупвайки я предано по покрива.
По-стара е. Но по дяволите, ако не изглеждаше като от 1960.
"Аз я ползвах."
"Какво?"
"Казах, че я ползвах."
"Знам нещо за нейната история", каза той, опитвайки се да запази усмивката си.
"Тя беше моя. Принадлежеше ми."
Всичкото доброжелателство се изпари от лицето му. "Не мисля така." Той отвори вратата.
"Разбира се, само защото е толкова блестяща сега, не мислите, че някога е могла да бъде с някой като мен!"
"Не казах нищо подобно." Той влезе и затвори вратата. Завъртя ключа. От начина, по който пееше двигателя й, можех да кажа - тя получаваше само най-доброто от всичко.
Той я форсира, но не можеше да потегли. Аз бях на пътя. Гледах гневно. Той гледаше гневно.
Гледах през неговото лице до шахматните знамена по орнаментите на покрива й. Тези малки знамена бяха наистина нещо за мен. Страна от нея, която никога не си бях представял.
Той отвори прозорчето. "Махни се от пътя," каза.
О, слънцето върху нейната гладка повърхност. Блясъкът на предната решетка. . . .
Той пришпори двигателя й отново, вече заплашително, след което започна да ме изблъсква напред. Можеше да ме прегази, но тя загуби скорост. Все още я беше грижа. Но беше твърде късно за помирение.
Той я подкара отново. Почувствах наведнъж цялото съжаление от това, че се бях крил в моето злорадство. Твърде късно. Твърде късно, за да променя каквото и да е.
Махнах се от пътя и ги оставих да отпътуват заедно. Отидох на интервюто и сега имам работа.
Аз съм. . . бърсалка.
:)