Разкази

Последните седмици чета разни сборници с разкази и събрах апетит за още. Наистина това е формата, която чета с огромно удоволствие, другите книги нещо не ми вървят. Започнах „Отвъд залеза” на Хайнлайн, която не бях чела, но въпреки че се чете леко, не ми е особено интересна. Вероятно, ако я бях чела около годината, в която е излязла ефекта щеше да е друг. „Семейство Танер” на Роберт Валзер е чудесно написана, стойностна книга, която смятам да завърша въпреки нежеланието ми за възприемане на големи текстове, ако ще да е догодина.
Сега за разказите, които изгълтах като топъл хляб:

„Дванадесет странстващи разказа” на Маркес
Прекрасни, хващащи за гърлото и сърцето текстове. Корицата на българското издание не ми допада особено. Не бих дала оценка кой е най-добър, всички са различни и в същото време до един пълни с различни дози тъга. Може би най-много ми допадна най-краткия, с най-светлата – „Светлината е като водата”:
„В сряда вечер както винаги родителите им отидоха на кино. Двете деца останаха пълновластни господари на къщата. Затвориха всички врати и прозорци и счупиха крушката на една лампа в хола. От нея заструи лъч светлина, златиста и бистра като вода. Те я оставиха да се лее, докато равнището в къщата достигна четири педи. Тогава изгасиха лампата, извадиха лодката и плаваха до насита сред островите. Това приказно изживяване беше последица от моето лекомислие на един семинар за поетиката в бита. Тото ме попита как така светлината се пуска само с натискане на един бутон и аз отговорих, без да се замисля.
— Светлината е като водата — обясних му. — Отваряш крана и тя потича.
Така те плаваха всяка сряда вечер и работеха все по-добре със секстанта и компаса, а когато родителите им се връщаха от кино, ги намираха заспали сладко като ангелчета. След няколко месеца двамата пак бяха жадни за нещо ново. Този път поискаха екипи за подводен риболов. С всичко необходимо — маски, плавници, кислородни апарати и пневматични харпуни.
— Че държите в килера една безполезна лодка, как да е — каза баща им, — но отгоре на това да искате и леководолазни костюми, вече минава границата.
— А ако спечелим златната гардения за първия срок? — подхвърли Жоел.
— А, не! — избухна майка им. — Стига!
Мъжът й промърмори, че е прекалено строга.
— Тези деца не помръдват пръст, когато става дума за задължения — каза тя, — но за всяка прищявка са способни да спечелят и мястото на учителя си.”

„Източни приказки” от Маргьорит Юрсенар
Не знам защо са ги превели като новели, това са си истински приказки. Няма да правя сравнение с Маркес. Историите са на различни плоскости, макар всъщност да стигат до едно и също. С удоволствие бих пробвала да прочета и друго от Юрсенар. Във всяка история имаше някакъв детайл, който ме радваше и впечетляваше и дори цялата история да не бе толкова увлекателна той й даваше цвят и различна светлина. Може би най-наситената приказка бе първата „Как бе спасен Ван Фу”:
„Небесният властелин седеше на нефритов престол и ръцете му бяха сбръчкани като на старец, макар да нямаше още двайсет години. Синьото от наметалото му въплъщаваше зимата, зеленото припомняше пролетта. Лицето му беше красиво, но безстрастно като поставено нависоко огледало, в което се отразяват единствено звездите и неумолимото небе. От дясната му страна седеше министърът на Съвършените Наслади, от лявата — съветникът за Справедливите Мъчения. Наредените в подножието на колоните придворни ловяха с наострен слух всяка дума, излязла от устата му, и той бе свикнал никога да не повишава глас.
— Небесни Драконе — каза Ван Фу, проснат по очи, — стар съм, беден съм, слабосилен съм. Ти си като лятото, аз съм като зимата, Ти имаш десет хиляди живота, аз имам един-единствен и той свършва. Какво съм ти сторил? Вързаха ми ръцете, а те никога не са ти причинявали зло.
— Питаш ме какво си ми сторил, стари Ван Фу? — каза императорът.
Гласът му бе като песен, от която в очите избиват сълзи. Той вдигна десница, зеленикавосиня в заревото на нефритовия плочник, и възхитеният от дължината на пръстите Ван Фу затърси в паметта си дали не бе рисувал нескопосен портрет на императора или на някой от неговите предци, за да си е заслужил смъртното наказание. Но едва ли — Ван Фу рядко бе стъпвал във владетелския двор, защото предпочиташе хижите на изполичарите или кварталите на куртизанките и пристанищните кръчми с надвикващи се хамали.”

Препоръчвам и двата сборника. :)

Попаднах и на това „Латиноамериканска фантастика”, коeто може и да съм чела някъде назад в годините, но мисля да прочета и него. Реда си чака и сборника „Жълтък” на Йосип Новакович.