Балкански случки, войни и легенди

Отдавна се каня да спомена тук една чудесна книга на Велко Милоев и днешната дата ми даде повод най-накрая да го направя. "Балкански случки, войни и легенди" е така добре и обективно написана книга, че трябва да се изучава в училищата вместо скучните учебници по история. Книга за всички нас - балканците, за нещата, които ни разделят и събират и за това как повече си приличаме, отколкото сме различни.

Откъс

"В говоренето около 3 март 2006 година пак ни се каза – на фона на Санстефанските карти – че българският войник никога не бил губил битка. Това спорно от военноисторическа гледна точка, доста митологично твърдение вероятно трябва да значи между другото, че нашият войник винаги се е борил като лъв, обаче политиците са ни водели от една национална катастрофа към следващата. И тъй като властващите политици в България никога не са били особено обичани, пък и князете и царете ни са импорт от немскоезична династия, много е лесно да се живее с утехата, че те – управляващите, имат монополно право върху срама по челото, а ние – народът, макар и препатили, сме носители на традиционните му разни там добродетели.
Това душеуспокоително, но всъщност злочесто разделение на ТЕ и НИЕ е дълбоко вкоренено в съзнанието на българина и на балканските му съседи. То замъглява взора към миналото и изкривява картината на настоящето.
...
Българинът обича да мечтае за заплати, имоти, луксозни автомобили и безплатни кюфтета, но повече обича да завижда и мрази. В което съвсем не сме уникални в огромното сумрачно пространство на изток от Запада и на запад от Изтока.
Манталитета на бедните, подчинените, мачканите.
Виктор Ерофеев пише в “Енциклопедия на руската душа”: “ Народ е едно от най-точните понятия в руския език. То включва двоен пренос на отговорността: от “аз” на “ние” и от “ние” на род: “ние – те”, външно-вътрешен фактор, който определя вечното търсене не на самопознанието, а на самоопределението. Думата “народ” е бетонирала народа от векове и за векове.”
...
Не се оправяме или бавно, едва–едва се оправяме, защото все някой друг ни е крив.
Ние сме пословично трудолюбиви, всепризнати с високото си ай кю, талантливи и изобретателни – децата ни печелят грамоти и медали по цял свят, измислили сме компютъра и киселото мляко, “бием германците с два на нула”, ние сме предприемчиви, същевременно – пестеливи, скромни по нрав и богати на полезни изкопаеми, обаче ТЕ – правителството, Шесто, НЕК, НАП, НОИ, НАТО, Джордж Буш, Путин и Муамар Кадафи, некомпетентните евроексперти, съдията на мача, шефът в службата, мафиотите и циганите, дето крадат, турците, дето превзеха властта от горе до долу, пък и гърците, дето ни отнеха излаза на Бяло море, а и сега ни правят въртели на границата – все някой ни е крив. За политиците да не говорим – бай Ганьо си знае отдавна, че и либералите, и консервите са маскари.
Питам се често – нашите политици и лидери не са ли българи? Да не ги внасяме от Марс или от Германия като едно време? Вярно, царят си е малко нещо немец или испанец и българският му куца; с премиера или с президента имаше някаква съмнителна работа – полуруснаци са май, Доган си е турчин от всякъде, а президентът е и турско мекере. Освен царя всичките са бивши комунисти и тайни агенти.
Съзнанието, разделящо света на “ние” и “те”, само чака да дойде някой да му подшушне колко лесно можем да се оправим. ТЕ трябва да се махнат. Да падне правителството. Да падне и следващо. Да изгоним комунистите отвсякъде, да си дойде бащицата цар, после да го свалим и него. Да пропъдим турците и циганите, а покрай тях защо и евреите да не си вървят за Израел?
Всички съвременни конфликти, засягащи големи групи хора, започват по същия начин – консолидирането на “ние” и отделянето, изолирането на “другите”. В теорията на конфликтите терминът за това е in-grouping и out-grouping. Вождове от всякакви времена и раси с тънък усет за недоволствата на народа – наричат ги популисти – използват все едни и същи пропагандни техники за изграждане на образа на другия като образ на врага. Национализмът е най-типичната проява на този универсален социалнопсихологически и политически механизъм.
Но най-често все пак, когато си говорим с понятията “ние” и “те”, мислим за народа и държавата.
Ние, които чакахме да ни пуснат портокали за Нова година и вода по системата три часа с един час без, или обратното, които сме чели апокрифно “Ние” на Евгений Замятин, си въобразяваме понякога, че аморфното НИЕ е уродлива рожба на близкото тоталитарно минало. Обаче колективизацията на мисленето, свеждането на общественото съзнание до полусъзнателни масови рефлекси и клишета не биха били толкова успешни без опита от предишните векове, в които народите от споменатата по-напред огромна сумрачна зона научават единствено, че всяка власт е враг.
...
Аз по никакъв начин не се опитвам да залича обществените отговорност и вини на властимащите индивиди и групи, на партии и правителства.
Въпросът ми е обаче защо все тъй немощни са лидерите, все тъй неефикасни и корумпирани администрациите, като поне по пет-шест рунда на свободни посткомунистически избори се проведоха в балканските държави? На западните спонсори и автори на проекти за демократизация много често им липсва така наречената културна сензитивност, разбирането на местния манталитет. Не щат да признаят, че не сме “развиващо се гражданско”, а умиращо патриархално общество, че за смъртта и раждането трябва време."