Ангелина Илиева (Йоан Владимир)

Когато прочетох разказите на Ангелина Илиева (псевдоним Йоан Владимир) в Алманах Фантастика 2009, веднага реших да потърся нещо повече за нея. И преди бях срещала името й из "фантастичните" среди, но не се бях интересувала подробно. Когато разбрах, че е родом от Ардино всичко ми се изясни... Ех, тези родопчани, не можеш никога да ги сбъркаш и се привличаме като крастави магарета.:)
Реших да й задам няколко въпроса, макар да не познавам добре самата нея и всичките й творби. Единственото, което мога да кажа е, че пише изключително добре и че е поредното доказателство, че невземането насериозно е най-добрия приятел на пишещия. Тя, наистина, е камък. Успех във всичко, Ангелина!:)


Първият ми въпрос е породен от публикувания в Алманах Фантастика 2009 разказ “Тя е камък” и уточнението в началото му, че по него се създава 3D анимационен филм. Би ли разказала нещо повече за проекта, как възникна идеята за филм, кой работи по него, кога се очаква да бъде готов ?
„Тя е камък” е проект на варненското дизайнерско студио „ЗУУМ Дизайн” с намерението да е първият български тримерен пълнометражен анимационен филм. През 2009 година проектът мина с успех на международния филмов фестивал в Загреб и на есенната сесия на Националния филмов център. В момента все още сме в процес на работа и на събиране на средства, за да бъде завършен.

Скоро четох едно есе, в което се правеше паралел между Орфей и Иисус и се казваше, че Христос в крайна сметка е бил само един бог и не бива да искаме твърде много от него, а Орфей е комплексният човек, който точно заради недостатъците си има и толкова много добри качества, и той е образа, които ни е по-близък. Много неща са изписани за Орфей, в един филм бе изобразен дори като чернокож – какъв ли е бил истинския човек Орфей, може би точно разказвач на приказки?
Доколкото ми е известно, античните автори споменават за орфици и орфически култови практики като за маргинално елинско религиозно движение, чиято сакрална литература се приписва на Орфей. Ако личността му не е проекция на неговите последователи, а реално е съществувала, то той е бил по-скоро богослов и религиозен водач. Сравняването му с Исус обаче, на мен ми звучи неправомерно, защото подобна паралелна интерпретация – доколко всеки от тях ни е близък на нас, съвременните хора – предполага изваждане от културните им контекстове или може би непознаването им. Чернокожият Орфей във филма на Холмарк е точно такова непознаване или пренебрегване на контекста – Орфей е изобразяван с черно лице, но това има специфична религиозна символика, а не е пряко предаване на антропологични белези.

Интересно ли ти е по принцип писането на сценарии, би ли се занимавала с подобно нещо, ако както се казва, имаше хляб в тази работа? Завършила си театрална режисура, би ли поставила своя фантастична история на театрална сцена? Има подобни опити на българска сцена напр. “Донеси ми главата на принца” по Зелазни и Шекли, и още няколко имаше, доколкото си спомням.
Писането на сценарии изисква по-особен драматургичен тип мислене и въображение за разлика от словесното въображение на прозата, затова ми е интересно, но нямам почти никакъв опит и не мога да преценя доколко би било успешно. Що се отнася до театъра, там е проверено и доказано, че съм само любител ентусиаст. Бих поставяла какво ли не на театрална сцена, но едва ли мнозина биха се радвали да го гледат.

Родена си и си отраснала в Родопите, тази вълшебна планина – помниш ли някаква приказка, легенда, история или песен, която много да те е заинтригувала като дете? Всъщност как си обясняваш тази любов към фолклора? Някъде се казваше, че всъщност т.нар. народно творчество е продукт на нечия анонимна индивидуалност.
Всъщност помня купища, защото в детството си бях потопена във фолклорната култура на региона. Така че лично моята афективна връзка с фолклора се обяснява много лесно, тя е част от множество интимни привързаности към близки хора. Класическият фолклор е продукт на предмодерните общества, а да се говори за индивидуалности в тях така, както днес ги разбираме, за индивидуален творчески акт, за авторство и така нататък – просто не е коректно.

Имало ли е тема, на която си искала да пишеш, но по една или друга причина не си го направили до сега?
Да, това е темата за проблемите на съвременното ни общество. Смятам, че за тях се пише изключително оскъдно количество художествена проза и причината е, че те са всъщност непознати. Ние дълбоко вярваме, че проблемите ни са това, за което говорят медиите, а медиите пък се плъзгат по видимите повърхности на общественото мнение, което самите те са създали, там регистрират нашите вярвания, които самите те са ни внушили, и ги рециклират. Всички сме убедени, че проблемите на съвременното българско общество са икономически и оттам – политически, всички знаем, че това са проблемите, породени от материалната и духовната бедност, корупцията и мафията, толкова. Това са неща общоизвестни и самоочевидни, дотолкова сме им повярвали и сме свикнали с тях, че вече изобщо не се питаме дали част от тези проблеми не съществуват и са значими само в публичното въображение. Някои писатели чувстват като свой дълг да пишат за тях и така подхранват публичното въображение. Понякога ми се е удавало да доловя по-дълбоките, по-значимите всъщност проблеми и ми се е искало да пиша за тях, а може и само да ми се е струвало, че ги долавям, не знам.
После, приели сме като задължително, че социалната проблематика трябва да се взема много насериозно, за нея трябва да се говори и пише с публицистичен, едва ли не проповеднически патос, с нотки на есхатология дори – във всеки проблем трябва да се провижда апокалипсис. Това, което недостига на съвременната социална проза не е интелектуалното усилие и съответния му продуктивен анализ, а чисто човешката емпатия. Мечтая си, че когато остарея и побелея, ще съм способна да пиша за дълбоките проблеми на съвременния човек и обществото ни, обаче спокойно и с усмивка. Ще означава, че съм успяла да помъдрея.

С какво се занимаваш в момента ? Да очакват ли почитателите на добрата българска фантастика нещо ново от теб скоро?
В момента имам други приоритети и не се занимавам с писане на фантастика точно, но вярвам, че рано или късно ще се завърна към прозата. Писането е като пушенето, веднъж започнеш ли, колкото и дълги периоди на въздържание да имаш, никога не си се отказал завинаги.

Какво мислиш за казуса Моята библиотека - това е тема, за която няма как да не попитам? В България има много малко автори, да не кажа хич, който изкарват пари от писане на книги - това не изкривява ли възприемането на писателския труд у нас като цяло или това е поредния омагьосан кръг?
Липсва ми юридическа компетентност, за да отговоря на първия въпрос, и икономическа – за да коментирам адекватно втория. Лично за себе си съм предпочела принципа на свободното споделяне на художествения продукт пред продаването му. Смята се, че това е принципът на любителя, а не на професионалиста и това е вярно, ако дефинираме упражняването на професия през включване в система от правно-икономически отношения. В този тип отношения винаги има поне две, а понякога и повече засегнати страни и всички те защитават своите интереси. Може би разочаровам, като отказвам да определя коя страна е „правата” и коя е „кривата”, но аз просто в момента съм извън тази система.

Какво би казала на българските читатели, а и писатели на фантастика, дори на всички хора, за които четенето е важно?
Имам ужасно много да кажа всъщност, пишещите хора сме си доста словоохотливи. Само че многото за казване е по правило твърде трудно да бъде паремийно изразено, като послание, като афоризъм или лозунг. Затова често се казват някакви устойчиви словесни формули, като например „Радвам се, че ви има”. Понеже съм бъбрица, ще го кажа малко по-дълго: „Радвам се, че ви има, за да можем да си общуваме. И дано да ви има винаги, за да не се налага да си говорим сами между стените на собствената си безполезност”.

Статия за ларп игрите в България

Интервю в Сивостен

Интервю в Shadowdance

п.п. Сега виждам, че Ангелина Илиева е водила дискусия "Фендъмът като патология" на Булгакон 2010 - много интересна и голяма тема.;)