Към предишният пост: Лебедът умира след много лета
"...Лудостта се състои в това например, да възприемаш себе си като душа, като последователна и трайна човешка цялост. Но между животното долу и духа горе, на човешкото ниво не съществува нищо, освен рояк скупчени като съзвездия пориви, чувства и представи; рояк, събран от случайностите на наследствеността и езика; рояк от несъвместими и често противоречиви мисли и желания. Паметта и бавно изменящото се тяло представляват една пространствено-временна клетка, в която този рояк е затворен. И да се смята той за една последователна и трайна "душа" е направо лудост. На чисто човешкото ниво душа просто не съществува.
Макар че съзвездията, подредбата на усещанията и структурите на желанията – всяко едно поотделно да се обуславя строго от естеството на случайния му произход. "Душите" ни са толкова малко "ние", че не сме в състояние да оформим най-отвлечената представа за това как щяхме "ние" да реагираме на вселената, ако не познавахме езика изобщо, та дори и конкретния ни език. Ако не се бяхме научили да ходим, ако не се бяхме научили да говорим, или ако се бяхме научили да говорим на ескимоски език, а не на английски, естеството на нашите "души" и на обитавания от тях свят щеше да е коренно различно от това, което е. Лудостта се състои и в това да си представяме, че нашата "душа" съществува отделно от езика, с който случайно са ни закърмили..."
"... И тъй биде оправена на дърводелеца жената." (Чосър) – повтори, докато влизаха в асансьора, който ги качи заедно с Вермеер до голямата зала. – "Душата ми отне, сякаш облак пара тя бе."(Браунинг) Нима не е изключително това, че за да променим цялото качество на съществуването ни е достатъчно да променим думите, с които мислим и говорим за него. Плаваме в езика, сякаш сме айсберги – четири пети под повърхността и само една пета отгоре в чистия въздух на непосредственото, неезиково изживяване."
Как да не го прочетеш пак въпреки всичко?
Няма коментари:
Публикуване на коментар