"Това – моето тяло и моят дух - това е краят на търсенето. Исках да разбера значението на нещата. Аз съм значението. Исках да открия основание за съществуването. Няма нужда от никакво основание да съществувам, не ми трябва разрешение за това. Аз съм основанието и разрешението... знам какво щастие е възможно за мен на земята. И то няма нужда от висша цел, която да го оправдава. Моето щастие не е средство за постигане на някаква цел. То е цел само по себе си. То е самата цел. Цел на самото себе си."
Една дистопична история от 70 страница, чиято авторка предизвиква различни реакции. Нямам намерение да се присединявам към нито една от тях. Когато човек не може да мисли всичко е пропаганда. Книгата абсолютно прилича на „Ние” на Замятин, дори по имената, интересно, че той не предизвиква същото отношение, явно защото не е на мода. В нея става въпрос за онези самота и индивидуализъм, в които човек твори, в които човек може да чуе мислите си, да разбере кой е.
Като се има предвид кога и от кого е писана книгата, разбирам защо звучи на моменти крайно. Само не мога да разбера защо сега се тълкува крайно. Защо думата печалба се разбира буквално? Кой човек не се стреми към печалба – към полза за себе си, към положително усещане за себе си, към удовлетвореност? Проблемът явно е в тънките граници между индивидуализъм, егоизъм и нарцисизъм, с които ние българите имаме сериозен проблем.
Нямам представа дали ще прочета друго от Ранд, тази книга ме заинтригува заради фантастичния елемент.
п.п. Докато писах се сетих за една мисъл: "Хората изискват свобода на речта, за да компенсират свободата на мисълта, която избягват."
Няма коментари:
Публикуване на коментар