Бернард Бекет е новозелендски писател и драматург, преподавател по драма, математика и литература. Романът „Генезис” е носител на няколко престижни награди и е публикуван в 22 страни.---
Антиутопична история, която ми достави наистина удоволствие, което отдавна не бях изпитвала от четенето на фантастична книга. Първо и много важно – книгата е малка, само 130 страници. Второ, написана е в стария стил на писане на фантастични истории – напомня ми Азимов, Хъксли и т.н. Като казвам стар стил, имам предвид простотата и наситеността със смисъл, неща поради които харесвам старите книги, а и старите филми. Днешните, както книги, така и филми наблягат на ефектите прекалено за сметка на диалога и съдържанието. Като под ефекти имам предвид всичко, което ти отклонява вниманието и залага на разни първосигнални заглавиквания. Нещо като клиповете на чалга изпълнителите за сметка на музиката. Трето сюжета е история в историята, диалог в диалога, което е един от любимите ми похвати.
Няколко думи за темата: Недалечното бъдеще, промени, епидемии, разруха. На един остров, като в оазис сред всичко това, е създадена република според критериите на Платон за идеалната държава: Всеки се занимава с това, за което генетично е предопределен, философите управляват в Академията, те, техните съждения са над закона, тези които показват непригодност или отклонения биват елиминирани в ранна възраст, индивидуализма е вид непригодност, неучастието в общественото е престъпление. Островът строго се охранява - никой да не влиза или излиза от него. Всички, идващи отвън биват убивани, тъй като се смята, че са заразени. Нещо като още по-тоталитарен вариант на Гатака с цел запазване, съхраняване на съществуващото. Ражда се човек с отклонения от предвиденото, но по стечение на обстоятелствата не е убит като дете и той води със себе си промяната. Всичко това разказано от младата Анаксимандър, която се явява на изпит, за да стане член на елитната Академия от философи, които управляват републиката. И въпреки, че тя (републиката) все още съществува, промяната, която е донесъл със себе си Адам, човекът извън нормите, е най-интересната и разкриваща се съвсем в края, сърцевина на историята.
Що е то съзнание, мисъл, идея, душа? Какво означава да си човек? Все такива сложни и нееднозначни въпроси се задават вътре, без да звучат претенциозно, тежко и кухо, и отговорите те карат да задаваш самия ти още повече.
На истинския Анаксимандър принадлежи първото, запазено, цялостно изречение от старогръцката философия:"От каквото възникват всички неща, в същото се превръщат по силата на необходимостта. Защото поради своята нечестивост те търпят наказание и получават възмездие едно от друго според мярата и времето." И това, според мен, е основата, върху която авторът е изградил цялата книга и й е дал заглавието.
Много се чудих какво да избера като пасаж и приложих "Принципа на случайното разгръщане", който за сега работи много добре:)
„- Да – съгласи се Арт. – Обмисли обаче по-дълбоко принципа. Преди малко ми каза, че си различен от мен, защото придаваш смисъл на нещата. Но виж на какво е способна твоята стая. Тя трябва да умее да тълкува намеренията на китайския си събеседник и, отговаряйки, да преследва собствените си цели. Няма ли намерения, разговорът е невъзможен.
- Не е вярно – прекъсна го Адам. – Може системата да е програмирана да тълкува модели. Появи ли се този символ, отпечатай еди-кой си. Достатъчно сложна програма може да заблуди събеседника.
- Зависи колко е интелигентен събеседника, но пропускаме главното. За обикновен разговор стаята, разбира се, не се нуждае от съзнание. И ти не ангажираш съзнанието си, поздравявайки служителите от охраната, които чистят килията ти. Но в един момент, когато се наложи „стаята” да порови из спомените си, да откликне на нови обстоятелства, да прецизира целите си – тоест всичко онова, което правиш и ти, когато водиш смислен разговор – положението се променя. Въобразяваш си, че феноменът „съзнание” е мистичен дар от небесата, но в крайна сметка съзнанието е контекстът, в който се осъществява мисленето. Съзнанието е търсене на достъп до спомените. Защо се забравят първите години? Защото съзнанието не се е развило напълно.
- Отбягваш въпроса – настоя Адам, но в очите му се изписа съмнение. – Аз съм в стаята и изобщо не разбирам разговора. Той се осъществява без да го съзнавам. Обясни ми го, ако можеш.
Арт кимна, сякаш доволен, че краят на дискусията наближава.
- Няма нужда да участваш съзнателно в разговора, защото човекът от другата страна на стената не говори на теб, а на машината, чийто лостове дърпаш. А машината разбира достатъчно.
- Това е нелепо- възрази Адам, по-скоро по навик, отколкото убедено.
- Защо? - предизвика го Арт.
- Макарите и лостовете разбират.
В гласа на Адам прозираше истината. Той знаеше колко слаб е довода му.
- Не можеш да тръгнеш от предположението – поправи го меко Арт, - че машините не разбират как да оформят становища, по принцип неразбираеми за машини. Наистина в реалния свят лостовете и макарите не са най-ефикасното средство за постигане на целта. Необходим е мозък. Мозък като твоя може би или още по-добре – като моя.
- Думи, думи... – разколебано проточи Адам.
- Говоренето не е само думи – настойчиво се възползва от предимството си Арт.- Точно това искам да кажа."
Ревю в Шадоуденс >>
Няма коментари:
Публикуване на коментар