Пиша, за да си доставя удоволствие, както и за да постигна чувство за ред и за пълно осъществяване. Аз намирам себе си за невротизиран, напрегнато-тревожен и пренебрегнат. От момента, в който се научих да чета, изпитвам усещането, че в своята писмена форма думата представлява редът и придава яснота на света; а откакто се помня, гледам на себе си като на непълноценен: неудовлетворен, объркан, социално безпомощен, без пари, без перспектива. Тези напрежения и неврози са ми дали чувството за хумор: винаги съм бил добър мим, нещо като вентрилог, възприемчив съм и съм впечатлителен. Когато прописах (на шестнадесет години), изживях изненада и радост, каквито изпитвам и днес, когато съм доволен от написаното. Разбира се, не трябва да забравяме и социалното измерение на творчеството – единствено то може да ми помогне да оцелея в този разрушителен и алогичен свят. И ред други неща също се превръщат в гориво за писането: гневът, ревността, любовта, силните чувства, страстта и дори жаждата да си дадеш втори шанс. Защото литературата ни дава този втори шанс, който животът ни отказва.
Но пиша най-вече за да доставям удоволствие на себе си и продължавам да пиша, защото мога да изпитвам това удоволствие. Никога не съм се терзал пред белия лист, никога писането не ми е носило страдание. За мен то винаги е било равнозначно на удоволствието, свободата, освобождаването. Когато някои мои близки приятели ми разказват как писането ги измъчва, как то е наказание, чистилище за тях, аз мълча, защото, ако проговоря, ще излезе, че съм някакъв самодоволен тип. Не обичам да говоря за писането, не ми е приятно да отговарям на въпроса ви: да пиша за акта на писането, не ми носи наслада. Освен това страдам от суеверието, че издаването на собственото удоволствие носи нещастие. Да не се спираме надълго колко лошо е за един писател да разнищва причините, поради които пише. Сигурен съм, че моето занимание със словото произхожда от моята самота. Повечето писатели са болнИци, успели да превърнат недъга си в достойнство: тъкмо защото сме болнИци, ние сме станала търсачи.
И накрая заради паметта. Убеден съм, че тя е тайният дар и тайното проклятие на всички писатели. При едно глупаво същество паметта е състрадателна и оставя забравата да я надделее; при писателя паметта не престава да шепти, да повтаря. Тя отприщва онова силно желание, което ни тласка да пишем и което само писането може да утоли.
Има, естествено, и други причини. Но отговорът на въпроса "защо пишете" се крие в самата работа на писателя, ако той струва нещо. Очевидно, че ако писателят е лош, подбудата за неговото писане остава загадка, въпросът – без отговор, а написаното не насочва. Затова, когато ме запитат нещо от този род, изкушавам се да отвърна: "Нима моите произведения не издават защо?"
*Откъс от "С призрачния влак през Ориента".
Няма коментари:
Публикуване на коментар