Блейк Крауч

1. "Тъмна материя".Това е книгата, която най-много ми хареса и за коята сякаш мога да кажа най-малко. Може би защото най-много се доближава до усещанията ми, а ми е трудно  да облека в думи всички от тях.

Филмът "Тъмна материя" също е много добър. 

Всъщност се оказа, че съм гледала и "Wayward Pines", режисиран от Найт Шаямалан, но явно не са ме заинтригували толкова, че тогава да потърся нещо за автора. 

 "Младостта е нещо много красиво.

Има една безтегловност във всичко, защото не се налага да се вземат проклети решения и да се избира по кой път да се тръгне със съзнанието, че всяко разклонение крие неограниен потенциал.

Обичам живота си, но не съм усещал тази безтегловност от векове. Есенните нощи са най-близкото до това чувство.

Едно от нещата, които обичам най-много в Даниела, е нейната честност. Тя има директна връзка от сърцето до устата си. Няма филтри, които да й пречат да говори онова, което мисли. не е коварна и лукава. Не увърта.

Всико това доказваше, че самолиността ми не е двойнствена.

Беше многоаспектна.

Осъзнавам, че най-накрая мога да се отърва от съжалението, че не съм поел по този път, защото той не е инверсия на онова, което съм постигнал. Той е една безкрайно разклоняваща се система, която представлява всики пермутации на живота ми между противоположностите на Джейсън 2 и мен.

Не мога да спра да мисля над факта, че ние сме повече от сбора на нашите избори, че всички пътища, по които сме можели да поемем, някак си също се отразяват на идентичността.

Ако премахнете всички капани на личността и начина на живот, кои са основните компоненти, които ме правят мен?"

2. Историята в "Променлива реалност" доста прилича на тази от "Тъмна материя" като там е доразвита философията или виждането за избора и дали и доколко той променя нещо на фона на изборите на останалите, с които е свързан живота ни. И че всъщност всички сме свързани и всяко едно решение променя всичко в определена посока. Въобще хората сме доста комплексни и сложни същества, повече отколкото дори осъзнаваме и толкова много неща влияят на събитията в живота ни, но това не означава да не правим избори. На първо място - има влияния, защото има избор. Не искам да се впускам във философстване. В книгата има повече психология, отколкото физика или по- скоро са преплетени по интереен начин, както и в "Тъмна материя". Карат те да се замислиш, което всъщност е важното.

" Какво ли е било усещането за нея да съживи една връзка от самото й начало, знаейки предварително всички силни и слаби страни още преди да запоне? Как изобщо е успяла да се поувства свързана с него? С неговата наивност? Сигурно понякога се е чувствала, сякаш говори на дете, защото, макар и той на практика да е същия човек, пропастта от перспективата между Бари отпреди пет минути и Бари от сегашния момент с всички негови спомени е безкарайна бездна...

"Гледната точка се променя, след като си изживял безброй живота."

Може би Слейд е имал право. Човек не може наистина да разбере себе си, преди да изживее живота си няколко пъти. Може би онзи мъж не беше чак толкова откачен.

Начинът , по който преживяваме реалностт и времето от един миг до друг, е просто продукт на еволюцията ни. Същото се отнася и за наина, по който разграниаваме миналото, настоящето и бъдещето. Само че сме достатъно интелигентни да сме наясно с илюзията, дори когато живеем с нея и така в моменти като този, когато мога да си те представя седнал точно тук, където съм аз сега, как ме слушаш, как ме обичаш и как ти липсвам, тази илюзия ни измъчва: Защото аз съм заключена в моя миг, а ти в твоя.

"Той отново с малко ме изпревари, напускайки този странен свят. Това не е важно. За хората като нас, които вярват на възможностите на физиката, разликата между минало, настояще и бъдеще е просто илюзия." Това са думите на Айнщайн, с които описва своя приятел Микеле Бесо. Чудесно казано, нали? Мисля, че той е бил прав.

Още в четвърти век Августин Блажени го казва по съвършения начин: "Какво е времето? Когато не ме питат, аз зная за какво става дума. Но ако трябва да обясня, когато ме питат, не зная какво да кажа."

Понякога му се струва, че времето е река, която преминава през него. Друг път има чувството, че се плъзга по повърхността й. Има случаи, когато си мисли, че всичко това вече се е случило и той просто преживява събитията на откъслени парчета, от миг до миг, а съзнанието му е просто игла върху грамофонна плоча, която вече съществува и която се състои от начало, среда и край.

Болката от спомена вече е преминала, но той не се отказва от него. Живял е достатъно дълго, за да знае, че споменът му причинява болка, защото преди много години, в един мъртъв живот, е преживял съвършения момент."

3. В "Подобрен" екшънът ми дойде малко в повече. Нещата можеха да се развият по друг начин. Всъщност края на книгата ми хареса най-много.

"Никога преди не бях виждал вида хомо сапиенс толкова ясно- вид на най-фундаментално ниво, съставен от разказвачи. Създания, които налагат някаква история върху всичко, най-вече над своя собствен живот, и по този начин придават изкуствено значение на своето студено, случайно и понякога брутално съществуване.

Ние бяхме просто примати, които са се събрали и въпреки всико са изградили изпълнена с чудеса цивилизация. Но парадоксално - и трагично, сложността на нашето творение беше надминала способността на мозъците ни да се справят с него.

Преди подобрението повечето човеци бяха абсолютна мистерия за мен - като планини, обвити в облаци и мъгла. Знаех, че ги има, но истинската им форма оставаше скрита за мен. Сега... все едно виждах разликата между дърветата, превиващи се под вятъра, и вятъра, идващ много преди това. Знаех точно как ще се превият.

Майка ми веднъж каза, че не сме рационални създания. Четем за всички надвиснали заплахи във вестника, гледаме новините, а след това денят ни продължава нормално. И да, това отчасти се дължи на способността ни да се крием от реалността зад отрицание, зад когнитивен дисонанс, зад суеверия.

Но тя забравя най-важното - когато няма състрадание, егоизмът е най-рационалният отговор.

Суперсилата на нашия вид е да не ни пука. Ние просто сме използвали тази способност.

Проблемът ни не е в интелигентността. Проблемът ни е в състраданието. Това повече от всеки друг фактор ни подтиква към изчезване...

Как наричате едно сърце, което едновременно е изпълнено с щастие и е разбито? Може би няма подходяща дума, но, по някаква причина това ме кара да мисля за дъжд, валящ през слънчева светлина."