Сънувах, че съм мъж.
След всички боси крака,
улици, коридори,
пламтящи тигри,
които ме спасяват,
изстрели, които
ме изпращат в ада...,
сънувах, че съм мъж,
защото исках да съм вътре
а не отвън...
сряда, 29 декември 2010 г.
понеделник, 20 декември 2010 г.
Градът
картина: templates.com
В града, от който идвам има много кули
и хората се раждат по желание,
и е задъхан, вечно парещ юли,
и липсват изрази за покаяние.
Там всичко е изваяно от Гауди -
сградите, душите и лицата.
Мечоци свирят на родопски гайди
и възрастни се учат от децата.
Ръцете там са като волни птици,
а фини микроскопи са очите,
и старци карат колела без спици,
а мислите са във балонче над главите.
Там няма сведен поглед или грешна дума
и тишината има собствено съзнание,
и устните си можеш да изтриеш с гума,
и да се храниш с нечие сияние.
В града, от който идвам има много нули,
а единиците разхождат се в компания.
Растат от праговете ябълки и дюли,
и липсват изрази за точни знания.
В града, от който идвам има много кулии хората се раждат по желание,
и е задъхан, вечно парещ юли,
и липсват изрази за покаяние.
Там всичко е изваяно от Гауди -
сградите, душите и лицата.
Мечоци свирят на родопски гайди
и възрастни се учат от децата.
Ръцете там са като волни птици,
а фини микроскопи са очите,
и старци карат колела без спици,
а мислите са във балонче над главите.
Там няма сведен поглед или грешна дума
и тишината има собствено съзнание,
и устните си можеш да изтриеш с гума,
и да се храниш с нечие сияние.
В града, от който идвам има много нули,
а единиците разхождат се в компания.
Растат от праговете ябълки и дюли,
и липсват изрази за точни знания.
събота, 18 декември 2010 г.
Призраците на Гоя
Снощи гледахме филма. Като свърши си казах: “Защо някак ми напомня на “Амадеус?”, защото с присъщата си разсеяност, въобще не бях обърнала внимание, че и той е на Милош Форман. Започнах да издирвам информация в мрежата и разбрах, че всъщност първа е Книгата. След всичко изписано, което прочетох като мнения за филма – добро и лошо, ето това ми хареса най-много, защото описва най-точно и моето впечатление от филма:
“Това не е творба за Гоя. Не е и за моралните образци. По-скоро за човешката многоликост, където доброто продължава да се съпротивлява, без никакъв шанс за успех.”
Автор: Владо Трифонов, Публик Републик
Аз (поправям се :) само ще кажа, че филма казва нещо точно по Гоя, а именно, че спящият разум ражда чудовища, че от трейлъра не може да се добие истинска представа за същността му и ще приложа цитат от него, от един от най-силните му епизоди:
"Аз, Лоренцо Касамарес...
С подписа си удостоверявам,
че противно на човешкия си облик,
всъщност съм, незаконнороден син
на шимпанзе и орангутан.
Замислих пъклен план да се
присъединя към християнската църква,
за да опозоря Светата инквизиция."
“Това не е творба за Гоя. Не е и за моралните образци. По-скоро за човешката многоликост, където доброто продължава да се съпротивлява, без никакъв шанс за успех.”
Автор: Владо Трифонов, Публик Републик
Аз (поправям се :) само ще кажа, че филма казва нещо точно по Гоя, а именно, че спящият разум ражда чудовища, че от трейлъра не може да се добие истинска представа за същността му и ще приложа цитат от него, от един от най-силните му епизоди:
"Аз, Лоренцо Касамарес...
С подписа си удостоверявам,
че противно на човешкия си облик,
всъщност съм, незаконнороден син
на шимпанзе и орангутан.
Замислих пъклен план да се
присъединя към християнската църква,
за да опозоря Светата инквизиция."
петък, 17 декември 2010 г.
Празници
снимка: beachloverkitchen.com
Празници, празници,
празнично време.
Всеки се щура,
а на мен ми се дреме.
Искам във мекия
сняг да полегна.
Там да се свия,
на кравай да се стегна.
Да се сипе над мен
от солницата счупена.
На чудна трапеза
да бъда разчупена.
Хапчици малки
да топват в блюдата.
С пълни уста да мълвят:
“Да, това е храната!”.
После с трохите
във шепа събрани,
нежна ръка
крилата да храни.
Празници, празници,
празнично време.
Нечия радост,
превърната в бреме.
Празници, празници,празнично време.
Всеки се щура,
а на мен ми се дреме.
Искам във мекия
сняг да полегна.
Там да се свия,
на кравай да се стегна.
Да се сипе над мен
от солницата счупена.
На чудна трапеза
да бъда разчупена.
Хапчици малки
да топват в блюдата.
С пълни уста да мълвят:
“Да, това е храната!”.
После с трохите
във шепа събрани,
нежна ръка
крилата да храни.
Празници, празници,
празнично време.
Нечия радост,
превърната в бреме.
събота, 11 декември 2010 г.
Съдбите на професор Коркоран
Станислав Лем
Искате да ви разкажа още нещо? Виждам, че Тарантога вече вади бележника си и се готви да стенографира... почакай, професоре! Та аз наистина нямам какво да ви разкажа. Не, не се шегувам. И въобще не мога ли и аз най-сетне поне веднъж да помълча в такава вечер – във вашето общество? Добре, добре, ще ви разкажа, но не за звездите. В края на краищата преживял съм немалко неща и на Земята. Професоре, ако непременно ти се иска да записваш, можеш да започнеш.
Както знаете, често имам гости, понякога доста странни. Имам предвид определена категория: непризнати изобретатели и учени. Не зная защо, но винаги съм ги привличал като магнит. Тарантога се усмихва, виждате ли? Но не става дума за него, та той не спада към категорията непризнати изобретатели. Днес ще ви разкажа за онези, на които не им е провървяло или, по-точно, на които прекалено им е провървяло: те са достигнали целта си и са разбрали безсмислеността й.
Естествено, в себе си не признават това. Неизвестни, самотни, те упорстват в безумието си, което само известността и успехът превръща понякога – извънредно рядко – в оръдие на прогреса. Разбира се, болшинството от тези, които идват при мен, принадлежат към числото на обикновените маниаци, на хората, затънали в една идея, дори не своя, а заимствана от предишните поколения, нещо като изобретателите на перпетуум мобиле – с жалки замисли, с банални, явно абсурдни решения. Но дори и в тях тлее огънят на безкористното усърдие, който разгаря живота, кара те да възобновяваш обречени предварително на неуспех опити. Жалки са тези уродливи гении, титани с пигмейски дух, осакатени от природата, която в припадък на мрачен хумор е прибавила към бездарността им творческа ярост, достойна за самия Леонардо; тяхната участ е да срещат равнодушие или подигравки и всичко, което можеш стори за тях, е да бъдеш час или два търпелив слушател и съучастник на мономанията им.
В тази тълпа, която собствената й глупост я предпазва от отчаянието, се появяват понякога други хора; не искам нито да ги хваля, нито да ги осъждам, оставям това на вас. Първият, който изпъква пред очите ми, като казвам това е професор Коркоран.
Запознах се с него преди около девет или десет години. Беше на някаква научна конференция. Поприказвахме няколко минути и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав (това нямаше никаква връзка с темата на разговора ни), той запита:
- Какво мислите за духовете?
В първия момент реших, че това е ексцентрична шега, но бях подочул, че е особняк – не помнех само в положителен или отрицателен смисъл, - и за всеки случай отговорих:
- Нямам никакво мнение по този въпрос.
Той се върна на предишната тема, като че ли нищо не е било. Звънецът вече известяваше началото на следващия доклад, когато внезапно се наведе – беше значително по-висок от мен – и каза:
- Тихи, вий сте човек от моя тип. Нямате предубеждения. Впрочем може би греша, но съм готов да рискувам. Наминете към мен – той ми даде визитната си картичка. – Но предварително ми позвънете по телефона, тъй като на почуквания не отговарям. Впрочем както искате...
Същата вечер, вечеряйки със Савинели, известния юрист, специалист по проблемите на космичното право, аз го запитах познава ли някакъв професор Коркоран.
- Коркоран! – викна той със свойствения си темперамент, поразпален от двете бутилки сицилийско вино. – Този смахнат кибернетик? Как е той? Не съм чувал за него от незапомнени времена.
Отвърнах, че не знам никакви подробности, че съвсем случайно съм дочул името му. Мисля, че такъв отговор би се харесал на Коркоран. Савинели, докато пиехме виното, ми поразправи някои от клюките, които се носели за Коркоран. Според тях, Коркоран като млад учен будел големи надежди, макар още тогава да проявявал пълно неуважение към по-възрастните, което преминавало понякога в наглост; после станал от ония правдолюбци, които изглежда получават еднакво удовлетворение и от това, че казват на хората всичко право в очите, и от това, че по такъв начин най-много си навреждат...
Целият разказ >>
Искате да ви разкажа още нещо? Виждам, че Тарантога вече вади бележника си и се готви да стенографира... почакай, професоре! Та аз наистина нямам какво да ви разкажа. Не, не се шегувам. И въобще не мога ли и аз най-сетне поне веднъж да помълча в такава вечер – във вашето общество? Добре, добре, ще ви разкажа, но не за звездите. В края на краищата преживял съм немалко неща и на Земята. Професоре, ако непременно ти се иска да записваш, можеш да започнеш.
Както знаете, често имам гости, понякога доста странни. Имам предвид определена категория: непризнати изобретатели и учени. Не зная защо, но винаги съм ги привличал като магнит. Тарантога се усмихва, виждате ли? Но не става дума за него, та той не спада към категорията непризнати изобретатели. Днес ще ви разкажа за онези, на които не им е провървяло или, по-точно, на които прекалено им е провървяло: те са достигнали целта си и са разбрали безсмислеността й.
Естествено, в себе си не признават това. Неизвестни, самотни, те упорстват в безумието си, което само известността и успехът превръща понякога – извънредно рядко – в оръдие на прогреса. Разбира се, болшинството от тези, които идват при мен, принадлежат към числото на обикновените маниаци, на хората, затънали в една идея, дори не своя, а заимствана от предишните поколения, нещо като изобретателите на перпетуум мобиле – с жалки замисли, с банални, явно абсурдни решения. Но дори и в тях тлее огънят на безкористното усърдие, който разгаря живота, кара те да възобновяваш обречени предварително на неуспех опити. Жалки са тези уродливи гении, титани с пигмейски дух, осакатени от природата, която в припадък на мрачен хумор е прибавила към бездарността им творческа ярост, достойна за самия Леонардо; тяхната участ е да срещат равнодушие или подигравки и всичко, което можеш стори за тях, е да бъдеш час или два търпелив слушател и съучастник на мономанията им.
В тази тълпа, която собствената й глупост я предпазва от отчаянието, се появяват понякога други хора; не искам нито да ги хваля, нито да ги осъждам, оставям това на вас. Първият, който изпъква пред очите ми, като казвам това е професор Коркоран.
Запознах се с него преди около девет или десет години. Беше на някаква научна конференция. Поприказвахме няколко минути и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав (това нямаше никаква връзка с темата на разговора ни), той запита:
- Какво мислите за духовете?
В първия момент реших, че това е ексцентрична шега, но бях подочул, че е особняк – не помнех само в положителен или отрицателен смисъл, - и за всеки случай отговорих:
- Нямам никакво мнение по този въпрос.
Той се върна на предишната тема, като че ли нищо не е било. Звънецът вече известяваше началото на следващия доклад, когато внезапно се наведе – беше значително по-висок от мен – и каза:
- Тихи, вий сте човек от моя тип. Нямате предубеждения. Впрочем може би греша, но съм готов да рискувам. Наминете към мен – той ми даде визитната си картичка. – Но предварително ми позвънете по телефона, тъй като на почуквания не отговарям. Впрочем както искате...
Същата вечер, вечеряйки със Савинели, известния юрист, специалист по проблемите на космичното право, аз го запитах познава ли някакъв професор Коркоран.
- Коркоран! – викна той със свойствения си темперамент, поразпален от двете бутилки сицилийско вино. – Този смахнат кибернетик? Как е той? Не съм чувал за него от незапомнени времена.
Отвърнах, че не знам никакви подробности, че съвсем случайно съм дочул името му. Мисля, че такъв отговор би се харесал на Коркоран. Савинели, докато пиехме виното, ми поразправи някои от клюките, които се носели за Коркоран. Според тях, Коркоран като млад учен будел големи надежди, макар още тогава да проявявал пълно неуважение към по-възрастните, което преминавало понякога в наглост; после станал от ония правдолюбци, които изглежда получават еднакво удовлетворение и от това, че казват на хората всичко право в очите, и от това, че по такъв начин най-много си навреждат...
Целият разказ >>
вторник, 7 декември 2010 г.
Love
"След като губи контакт със Земята, астронавтът Лий Милър остава сам закотвен в орбита на борда на международна космическа станция. Времето минава и животоподдържащите системи постепенно престават да работят, Лий се бори да запази здравия си разум и просто да остане жив. Неговият свят е едно клаустрофобично и самотно съществуване, докато той не прави странно откритие на борда на кораба. Вдъхновен от музиката на Angels and Airwaves, "Любов" изследва основната човешка нужда от общуване и неограничената власт на надеждата... Той е силно въздействащо визуално приключение, в което отеква простата истина, че всеки има своя история, която да разкаже и нещо още по-голямо, което да остави след себе си."
Love Movie Trailer http://movie-trailer.com
Uploaded by loveangelsairwaves. - Full seasons and entire episodes online.
Love Movie Trailer http://movie-trailer.com
Uploaded by loveangelsairwaves. - Full seasons and entire episodes online.
петък, 3 декември 2010 г.
Подаръчно
сряда, 1 декември 2010 г.
Защо пишете? - 3
Маргарет Атуд
Този въпрос ми се струва изключително сложен. Бих могла да отговоря с друг въпрос: "защо не пишат всички?" Защото няма съмнение, че писането или, с други думи, умелата игра със словото и разказа е, както и останалите художествени дейности, една от отличителните черти на човека или, с други думи, писането му е свойствено.
Бих могла да парафразирам Декарт и да кажа: "Пиша, следователно съществувам.", или да се обявя за духовна родственица на Сартр и да заявя, че писането е дейност, която определя съществуването ми. Би могло също така да се каже, че писането е структура, която поставям между себе си и несъществуването, хаоса, разпадането.
Мога също така да кажа, че съм изследователка, навлязла в непроучените досега области на езика; или създателка на словесни формули, целящи да отдалечат читателя от призраците и демоните или поне да създадат такава илюзия; или моралистка, сравняваща думата "съм" и всичките й значения с "би трябвало", тъй като подобни сравнения са присъщи на романа като жанр. Бих могла също така да се нарека хедонистка и да твърдя, че писането ми допада, тъй като то е нещо като игра. Ако бях поканена да участвам в американско телевизионно предаване, щях да кажа, че пиша, защото това ми носи пари. Всяко едно от тези обяснения е вярно донякъде, но нито едно не е точно. Всъщност изобщо не знам защо пиша. Всеки въпрос, води със себе си следващото "защо" и така ще стигнем до въпроса "защо съществува вселената". Може би писателите пишат, за да намерят отговор на този въпрос?
Джоузеф Хелър
Не зная защо пиша, но зная, че обичам да правя онова, което зная да правя. Имам шанс да зная да пиша, а това ми носи и престиж, и пари. Ласкае ме фактът, че донякъде съм известен, във всички случаи – уважаван, и че това ми дава възможност да влияя на хората. Струва ми си, тия са причините да пиша.
Джон Ъпдайк
От най-крехките години на детството ми винаги са ме съблазнявали пособията на моето изкуство – моливите, хартията, по-късно пишещата машина и всичко, свързано с печатането. Днес, след като съм отдал почти тридесет години от живота си на заниманието да произвеждам книги, техническият процес и магията на умението да сбиваш спомени, прозрения и открития в малки черни знаци, възпроизводими безброй пъти с леснина, продължават да ме омайват. Да се изсипеш така, като душ от конфети, върху раменете и главите на човешкия род, е една огромна привилегия и предизвикателство към земните закони, диктуващи начина, по който човешките същества да се познават едни други. Това възторжено разширяване на обичайните пространствени граници се съпровожда и от евентуално предизвикателство към границите на времето – надеждата, че ще бъдеш четен, разбран и оценен след смъртта. Да пишеш, наистина е омагьосващо изкуство и с пълно право на писателя завиждат онези, които се трепят в продължение на дълги часове, а после виждат плодовете на усилията си да изчезват в разпенената човешка придирчивост.
Но, ще кажете вие, не трябва ли в тези книги да има съдържание, послание? Допускам, че безкористното удоволствие, което извличам от играта на творчеството, се съпътства от егоистичното желание да налагам на другите моята действителност... Ето как разбирам дълга на романиста към обществото: да прави публично достояние неща, които иначе ще останат в тъма, и да ги осветява от всички ъгли. А нашите импулси и нуждата ни от вяра, мимолетни, но неунищожени докрай, спадат, струва ми се, към категорията на човешките "разкази", податливи да приемат изящно меката форма на отпечатаната фикция.
Кърт Вонегът
Пиша, защото определено изпитвам удоволствие да подредя върху белия лист (поне се надявам, че го правя) мъничка частица от хаоса. Същото прави и дърводелецът с дървото.
Патриша Хайсмит
Защо пиша? Идват ми наум редици причини, шест-седем може би. Зная защо започнах да пиша – за да изтръгна от себе си чувство и да го видя върху листа подредено по най-добрия начин, на който съм способна...
И все пак защо? Преди всичко, за да се развличам. Много по-късно открих, че историите, които разказвам, могат да развличат и другите... Да пиша, да се опитвам да пиша, за мен стана самостойно удоволствие, нещо повече – необходимост.
А след като стана необходимост, писането бързо се превърна в навик на живота ми, както за други опиатът. Това ми напомня думите на Сирил Конъли: "Отплатата на изкуството не са известността и успехът, а опиянението: затова толкова слаби творци нямат сили да се откачат от него."
И отново защо? Заради силния, но приятен напор на идеи? Да.
Има и още една причина: по природа аз съм тревожна, винаги очаквам най-лошото... И измислям сюжети, в които се сбъдва най-лошото или героите се опасяват, че ще ги сполети. Не съм сигурна дали това ме успокоява. Подобни сюжети само може да подсилят вродената ми неврастеничност. Пиша и за убийства, без да разбирам напълно какво изпитва оня, който отнема чужд живот. Навярно тъкмо това ме хипнотизира: въпреки всички мои усилия никога няма да проумея тази крайна вина.
По принуда писателят прекарва голяма част от времето си сам, което затруднява връзките му с други хора, но не и приятелствата. Аз обожавам да бъда сама, за мен мълчанието има плът и характерни черти като музиката. Не си представям, че мога да живея, без да пиша. Това би означавало само да присъствам в живота, а той да бъде отегчителен и материален, без полети към други светове, без смях, без удовлетворение.
Уилям Бъроуз
Въпросът “защо пишете” води направо към друг въпрос: какво точно върши писателят? Съществуват безброй отговори, но нито един не е напълно удовлетворяващ. Писателят е наблюдател, картограф на психически релефи. "Писателят е космонавт на вътрешното пространство.", заяви през 1962 г. един от участниците в писателската конференция в Единбург. Хенри Милър вижда писателя като същество с вродени антени, които ловят космичните течения... "Аз не съм аз, а шпионин в чуждо тяло." – казваше Джак Керуак. И какво прави шпионинът? Наблюдава и си дава сметка. Такава е функцията му.
Съзнателното възприемане се сравнява с видимата част на айсберг, но причините за писането се крият под водата. Онези, които писателят може да изложи, са, общо взето, фалшиви. Ако писателят няма други източници на приходи, какъвто е моят случай ("милионите на Бъроуз" са измислени от Керуак), тогава той трябва да гледа на писането като на средство за препитание, независимо какви са останалите му мотиви.
Та защо пиша аз? Защото мога. Защото това е моята професия. И защото съм длъжен да давам в професията си най-доброто, на което съм способен. Чувствам се привилегирован, задето съм приемник на често сменящи се морзови сигнали. На едно по-дълбоко равнище не мога да зная защо пиша. Осъзнаването в мен се оформя фрагмент по фрагмент като части от мозайка, която никога няма да видим или да разберем изцяло. Защото, ако е възможно да се види Голямото платно, какъв ще е смисълът неуморно да подреждаме частиците?
Чарлз Буковски
Ако знаех защо пиша, със сигурност нямаше да мога да го върша.
Ърскин Колдуел
Днес съм на осемдесет и една година, а от дванайсетгодишен не ме е оставяло желанието да разказвам истории, като ги записвам. Възхищавам се от дарбата на някои хора да разказват устно истории, но за мен представлява интерес само написването им. Щом се почувствах достатъчно подготвен, започнах да работя като журналист с надеждата, че ще овладея занаята на писателя. После се насочих към романа, разказа и новелата и те станаха цел на моя живот. Убеден бях, че въображението може да достави всичкия желан материал за едно прозаично произведение и че опитът, който съм натрупал в живота си, ще ми бъде по-полезен от всяко академично образование.
С цялата скромна откровеност на извървения път днес мога да кажа, че си поставих за цел да стана писател, за да задоволя желанието си да създам герои и ситуации, несъществували дотогава. Парите и славата никога не са били достатъчно силен мотив за мен.
Гюнтер Грас
Пиша, защото не мога да върша нищо друго.
Фридрих Дюренмат
Това е най-трудният въпрос на света. Толкова е труден, че на него винаги се отговаря с шега. Пиша, защото не станах художник, а не станах художник, защото пиша. За мен този въпрос е неразбираем, все едно да питат червеноперката “защо плуваш”. Пиша, защото съм писател. Бих могъл да отговоря и със “за да печеля пари”, но има и други професии, с които пари се печелят по-лесно. Тогава би трябвало да ме запитате: “защо избрахте толкова труден занаят?”. Не знам. Защото изпитвам страст към писането. Когато пиша, съм на прага на катастрофа, винаги изпитвам чувството, че съм дилетант, че не мога да пиша, че не знам немски, че нямам никакво въображение, че съм изправен пред нищото. И все пак това е страст.
Харуки Мураками
Защо пишете? Това е един от трите въпроса, които най-често се задават на писателите. Другите два са: "В колко часа ставате и в колко часа лягате?" и "Влиянието на кой писател е било най-силно за вас?" Моят отговор на тези два въпроса е почти винаги един и същ – макар да го видоизменям според настроението си. Но отговорът ми на въпроса "защо пишете" е винаги различен. Защото подбудите да пиша не са постоянни, те се променят и следователно не могат да бъдат изразени с една готова фраза.
Човек пише било от чувство за дълг, било тласкан от някакво природно влечение – или за пари. А чувствата, влеченията или парите могат да бъдат какви ли не. Ето защо отговорът се променя в зависимост от конкретния случай. Преди да започна да пиша романи, държах малък джаз клуб и още тогава отговорът ми на въпроса "защо държите този джаз клуб" постоянно се променяше. Отговарях: "защото обичам да слушам джаз" или "защото не искам да стана чиновник", или дори "защото ми харесва Хъмфри Богарт в "Казабланка". В съвременното общество изборът на занаят – какъвто и да е той – е странно явление. Независимо дали си собственик на джаз клуб или писател, животът ти по нищо не прилича на живота на ловеца, който сутрин напуска колибата си, въоръжен с лък; а вечер се връща, преметнал убития елен през рамо. За да си избере днес занаят, човек се ръководи от какви ли не подбуди, но от този избор не зависи цялото му съществуване.
И все пак, ако писателят е надарен с малко талант и шанс, ако не щади усилията си, не е невъзможно някой ден той да достигне целостта на живота на ловеца. Там поне блещука надежда да прозре същината на човешкото съществуване – но това стремление е коренно противоположно на желанието да притежаваш мерцедес, като станеш шеф на някое предприятие.
Дори в последните години на живота си, прекарани в отчаяние, Скот Фицджералд се е радвал и се е гордеел, че е професионален писател. Според мен ето това означава да си писател. Човек може да стане писател, но не може да престане да бъде писател. Защото писането на роман е съпътствано от първични ухания, които опияняват сърцето, и онзи, който веднъж ги е вдъхнал, вече не може да живее без тях.
Във всеки случай аз продължавам да пиша. Било от чувство за дълг, било тласкан от някакво влечение, било за пари. Било поради несподелена любов, било поради споделена любов.
п.п. Бъроуз ми хареса най-много, макар да не е пестелив.
Защо пишете?-1
Защо пишете?-2
Този въпрос ми се струва изключително сложен. Бих могла да отговоря с друг въпрос: "защо не пишат всички?" Защото няма съмнение, че писането или, с други думи, умелата игра със словото и разказа е, както и останалите художествени дейности, една от отличителните черти на човека или, с други думи, писането му е свойствено.
Бих могла да парафразирам Декарт и да кажа: "Пиша, следователно съществувам.", или да се обявя за духовна родственица на Сартр и да заявя, че писането е дейност, която определя съществуването ми. Би могло също така да се каже, че писането е структура, която поставям между себе си и несъществуването, хаоса, разпадането.
Мога също така да кажа, че съм изследователка, навлязла в непроучените досега области на езика; или създателка на словесни формули, целящи да отдалечат читателя от призраците и демоните или поне да създадат такава илюзия; или моралистка, сравняваща думата "съм" и всичките й значения с "би трябвало", тъй като подобни сравнения са присъщи на романа като жанр. Бих могла също така да се нарека хедонистка и да твърдя, че писането ми допада, тъй като то е нещо като игра. Ако бях поканена да участвам в американско телевизионно предаване, щях да кажа, че пиша, защото това ми носи пари. Всяко едно от тези обяснения е вярно донякъде, но нито едно не е точно. Всъщност изобщо не знам защо пиша. Всеки въпрос, води със себе си следващото "защо" и така ще стигнем до въпроса "защо съществува вселената". Може би писателите пишат, за да намерят отговор на този въпрос?
Джоузеф Хелър
Не зная защо пиша, но зная, че обичам да правя онова, което зная да правя. Имам шанс да зная да пиша, а това ми носи и престиж, и пари. Ласкае ме фактът, че донякъде съм известен, във всички случаи – уважаван, и че това ми дава възможност да влияя на хората. Струва ми си, тия са причините да пиша.
Джон Ъпдайк
От най-крехките години на детството ми винаги са ме съблазнявали пособията на моето изкуство – моливите, хартията, по-късно пишещата машина и всичко, свързано с печатането. Днес, след като съм отдал почти тридесет години от живота си на заниманието да произвеждам книги, техническият процес и магията на умението да сбиваш спомени, прозрения и открития в малки черни знаци, възпроизводими безброй пъти с леснина, продължават да ме омайват. Да се изсипеш така, като душ от конфети, върху раменете и главите на човешкия род, е една огромна привилегия и предизвикателство към земните закони, диктуващи начина, по който човешките същества да се познават едни други. Това възторжено разширяване на обичайните пространствени граници се съпровожда и от евентуално предизвикателство към границите на времето – надеждата, че ще бъдеш четен, разбран и оценен след смъртта. Да пишеш, наистина е омагьосващо изкуство и с пълно право на писателя завиждат онези, които се трепят в продължение на дълги часове, а после виждат плодовете на усилията си да изчезват в разпенената човешка придирчивост.
Но, ще кажете вие, не трябва ли в тези книги да има съдържание, послание? Допускам, че безкористното удоволствие, което извличам от играта на творчеството, се съпътства от егоистичното желание да налагам на другите моята действителност... Ето как разбирам дълга на романиста към обществото: да прави публично достояние неща, които иначе ще останат в тъма, и да ги осветява от всички ъгли. А нашите импулси и нуждата ни от вяра, мимолетни, но неунищожени докрай, спадат, струва ми се, към категорията на човешките "разкази", податливи да приемат изящно меката форма на отпечатаната фикция.
Кърт Вонегът
Пиша, защото определено изпитвам удоволствие да подредя върху белия лист (поне се надявам, че го правя) мъничка частица от хаоса. Същото прави и дърводелецът с дървото.
Патриша Хайсмит
Защо пиша? Идват ми наум редици причини, шест-седем може би. Зная защо започнах да пиша – за да изтръгна от себе си чувство и да го видя върху листа подредено по най-добрия начин, на който съм способна...
И все пак защо? Преди всичко, за да се развличам. Много по-късно открих, че историите, които разказвам, могат да развличат и другите... Да пиша, да се опитвам да пиша, за мен стана самостойно удоволствие, нещо повече – необходимост.
А след като стана необходимост, писането бързо се превърна в навик на живота ми, както за други опиатът. Това ми напомня думите на Сирил Конъли: "Отплатата на изкуството не са известността и успехът, а опиянението: затова толкова слаби творци нямат сили да се откачат от него."
И отново защо? Заради силния, но приятен напор на идеи? Да.
Има и още една причина: по природа аз съм тревожна, винаги очаквам най-лошото... И измислям сюжети, в които се сбъдва най-лошото или героите се опасяват, че ще ги сполети. Не съм сигурна дали това ме успокоява. Подобни сюжети само може да подсилят вродената ми неврастеничност. Пиша и за убийства, без да разбирам напълно какво изпитва оня, който отнема чужд живот. Навярно тъкмо това ме хипнотизира: въпреки всички мои усилия никога няма да проумея тази крайна вина.
По принуда писателят прекарва голяма част от времето си сам, което затруднява връзките му с други хора, но не и приятелствата. Аз обожавам да бъда сама, за мен мълчанието има плът и характерни черти като музиката. Не си представям, че мога да живея, без да пиша. Това би означавало само да присъствам в живота, а той да бъде отегчителен и материален, без полети към други светове, без смях, без удовлетворение.
Уилям Бъроуз
Въпросът “защо пишете” води направо към друг въпрос: какво точно върши писателят? Съществуват безброй отговори, но нито един не е напълно удовлетворяващ. Писателят е наблюдател, картограф на психически релефи. "Писателят е космонавт на вътрешното пространство.", заяви през 1962 г. един от участниците в писателската конференция в Единбург. Хенри Милър вижда писателя като същество с вродени антени, които ловят космичните течения... "Аз не съм аз, а шпионин в чуждо тяло." – казваше Джак Керуак. И какво прави шпионинът? Наблюдава и си дава сметка. Такава е функцията му.
Съзнателното възприемане се сравнява с видимата част на айсберг, но причините за писането се крият под водата. Онези, които писателят може да изложи, са, общо взето, фалшиви. Ако писателят няма други източници на приходи, какъвто е моят случай ("милионите на Бъроуз" са измислени от Керуак), тогава той трябва да гледа на писането като на средство за препитание, независимо какви са останалите му мотиви.
Та защо пиша аз? Защото мога. Защото това е моята професия. И защото съм длъжен да давам в професията си най-доброто, на което съм способен. Чувствам се привилегирован, задето съм приемник на често сменящи се морзови сигнали. На едно по-дълбоко равнище не мога да зная защо пиша. Осъзнаването в мен се оформя фрагмент по фрагмент като части от мозайка, която никога няма да видим или да разберем изцяло. Защото, ако е възможно да се види Голямото платно, какъв ще е смисълът неуморно да подреждаме частиците?
Чарлз Буковски
Ако знаех защо пиша, със сигурност нямаше да мога да го върша.
Ърскин Колдуел
Днес съм на осемдесет и една година, а от дванайсетгодишен не ме е оставяло желанието да разказвам истории, като ги записвам. Възхищавам се от дарбата на някои хора да разказват устно истории, но за мен представлява интерес само написването им. Щом се почувствах достатъчно подготвен, започнах да работя като журналист с надеждата, че ще овладея занаята на писателя. После се насочих към романа, разказа и новелата и те станаха цел на моя живот. Убеден бях, че въображението може да достави всичкия желан материал за едно прозаично произведение и че опитът, който съм натрупал в живота си, ще ми бъде по-полезен от всяко академично образование.
С цялата скромна откровеност на извървения път днес мога да кажа, че си поставих за цел да стана писател, за да задоволя желанието си да създам герои и ситуации, несъществували дотогава. Парите и славата никога не са били достатъчно силен мотив за мен.
Гюнтер Грас
Пиша, защото не мога да върша нищо друго.
Фридрих Дюренмат
Това е най-трудният въпрос на света. Толкова е труден, че на него винаги се отговаря с шега. Пиша, защото не станах художник, а не станах художник, защото пиша. За мен този въпрос е неразбираем, все едно да питат червеноперката “защо плуваш”. Пиша, защото съм писател. Бих могъл да отговоря и със “за да печеля пари”, но има и други професии, с които пари се печелят по-лесно. Тогава би трябвало да ме запитате: “защо избрахте толкова труден занаят?”. Не знам. Защото изпитвам страст към писането. Когато пиша, съм на прага на катастрофа, винаги изпитвам чувството, че съм дилетант, че не мога да пиша, че не знам немски, че нямам никакво въображение, че съм изправен пред нищото. И все пак това е страст.
Харуки Мураками
Защо пишете? Това е един от трите въпроса, които най-често се задават на писателите. Другите два са: "В колко часа ставате и в колко часа лягате?" и "Влиянието на кой писател е било най-силно за вас?" Моят отговор на тези два въпроса е почти винаги един и същ – макар да го видоизменям според настроението си. Но отговорът ми на въпроса "защо пишете" е винаги различен. Защото подбудите да пиша не са постоянни, те се променят и следователно не могат да бъдат изразени с една готова фраза.
Човек пише било от чувство за дълг, било тласкан от някакво природно влечение – или за пари. А чувствата, влеченията или парите могат да бъдат какви ли не. Ето защо отговорът се променя в зависимост от конкретния случай. Преди да започна да пиша романи, държах малък джаз клуб и още тогава отговорът ми на въпроса "защо държите този джаз клуб" постоянно се променяше. Отговарях: "защото обичам да слушам джаз" или "защото не искам да стана чиновник", или дори "защото ми харесва Хъмфри Богарт в "Казабланка". В съвременното общество изборът на занаят – какъвто и да е той – е странно явление. Независимо дали си собственик на джаз клуб или писател, животът ти по нищо не прилича на живота на ловеца, който сутрин напуска колибата си, въоръжен с лък; а вечер се връща, преметнал убития елен през рамо. За да си избере днес занаят, човек се ръководи от какви ли не подбуди, но от този избор не зависи цялото му съществуване.
И все пак, ако писателят е надарен с малко талант и шанс, ако не щади усилията си, не е невъзможно някой ден той да достигне целостта на живота на ловеца. Там поне блещука надежда да прозре същината на човешкото съществуване – но това стремление е коренно противоположно на желанието да притежаваш мерцедес, като станеш шеф на някое предприятие.
Дори в последните години на живота си, прекарани в отчаяние, Скот Фицджералд се е радвал и се е гордеел, че е професионален писател. Според мен ето това означава да си писател. Човек може да стане писател, но не може да престане да бъде писател. Защото писането на роман е съпътствано от първични ухания, които опияняват сърцето, и онзи, който веднъж ги е вдъхнал, вече не може да живее без тях.
Във всеки случай аз продължавам да пиша. Било от чувство за дълг, било тласкан от някакво влечение, било за пари. Било поради несподелена любов, било поради споделена любов.
п.п. Бъроуз ми хареса най-много, макар да не е пестелив.
Защо пишете?-1
Защо пишете?-2